Етикети
"Изповеди", Bella, Cullen, Едуард, Кристен Стюарт, Робърт Патинсън, Стефани Майер, здрач, превод, Edward, fan fiction, Kristen Stewart, Midnight sun, среднощно слънце, фен фикшън, фенфикшън, Robert Pattinson, staro-novo, Stephenie Meyer, twilight, vampire
Текстът по-долу е превод на фенфикшън от английски, за който важи стандартното уточнение, че е с некомерсиална цел и оригиналните герои принадлежат на Стефени Майер. Авторът е американец от Колорадо и това е първият му опит за фенфикшън, но в англоезичната блогосфера неговата интерпретация на „Изповеди“ се смята за едни от най-успешните ФФ по „Среднощно слънце“. В оригинал, главата е в две части (които можете да прочетете тук и тук) като се очаква продължение (много скоро). Текстът ще бъде преведен и публикуван на части тук. Можете да похвалите и насърчите Самюел на блога му тук.
staro-novo
(продължение от тук) .
“Мисълта за теб- неподвижна, бяла, студена …никога да не видя повече как се изчервяваш алено, никога да не видя онзи проблясък интуиция в очите ти, когато виждаш истината зад преструвките ми … това би било непоносимо.”
И отново думите ми причиниха болка, която бях сигурен, че никой човек не може да изтърпи. Вдигнах очите си към нейните, взирайки се дълбоко и изпълнен с копнеж, в лицето, което замъгли мислите и виденията ми от първия ден, в който го бях видял.
“Сега ти си най-важното нещо за мен. Най-важното нещо въобще някога.”
……..
Изведнъж гората утихна и за части от секундата осъзнах, че продължителното мълчание се дължеше на факта, че тя не само бе спряла да диша, но и сърцето й бе спряло. Когато започна да бие отново, тя примига няколко пъти и се огледа наоколо с такъв разсеян вид, като че ли внезапно бе загубила ориентация. Признанието ми ли беше причината? Нима досега не е забелязала копнежа в очите ми, когато я гледам? Не е ли чула начина, по който безпомощно произнасям името й с въодушевление и благоговение?
Тя погледна отново надолу, прекъсвайки връзката ми с очите й, и се загледа в ръцете ни, които лежаха заедно в скута й. Минаха няколко агонизиращи, болезнени секунди преди тя най-после да проговори.
“Ти, естествено, вече знаеш какво изпитвам. Аз съм тук … което в свободен превод означава, че бих умряла, вместо да стоя настрана от теб.” Тя изпъхтя и след това направи физиономия. “Аз съм идиот.”
Усмихнах се широко, неспособен повече да сдържам приливащата радост, която се надигаше в гърдите ми и се разсмях, когато усмивката ми не можеше да стане по-широка. “Да, ти си идиот,” съгласих се. Когато тя ме погледна, двамата се разсмяхме заедно, щастливи за момента.
Бях пожелал—бях се надявал—че може тя да изпитва към мен чувства, които в някаква степен отговарят на това, което аз изпитвах към това малко, красиво крехко момиче. Бях се надявал, че мога да да й покажа своите опасни черти и в същото време, непрестанното ми желание да бъда заедно с нея. Бях мислил безкрайно за това, което бих й казал, когато най-после мога да бъда напълно откровен за всичко.
Разкриването ми пред това невероятно създание бе най-трудното и най-плашещо нещо, което някога съм преживявал- и успях да го сторя без да я нараня.
“И така, лъвът се влюби в агнето…” прошепнах й. Тя погледна бързо настрани от мен и се усмихна, а кръвта й нахлу в бузите й, излъчвайки в пространството между нас топлината от изчервяването й.
Гледката бе вероятно едно от най-хубавите неща, които съм виждал.
“Какво глупаво агне,” промълви тя, с очи наведени надолу.
“Какъв нещастен, мазохичен лъв,” отговорих й.
И тогава бях поразен от неочакваните последици от този момент—осъзнаването, че Бела отвръщаше на чувствата ми означаваше, че неизменно щяхме да се сближим. Докато се радвах на идеята, че ще прекарвам повече време с нея, също така знаех, че ще трябва да бъда изключително внимателен, когато съм с нея. Дори повече, отколкото бях планирал преди…
“А защо…?” тя се спря на средата на въпроса и когато не го завърши, любопитството ми надделя. Усмихнах й се по начин, който се надявах, че я насърчава да продължи.
“Да?” подканих я.
“Кажи ми защо преди избяга от мен.”
Радостното ми настроение се разколеба, объркано от неприятния спомен. “Знаеш защо.” Сигурен бях, че вече е свързала нещата.
“Не, искам да кажа, какво точно направих не както трябва? Разбираш ли, трябва да бъда нащрек и затова е най-добре да науча какво не трябва да правя. Ето това, например,”—тя направи знак към леките движения на пръстите си по опакото на ръката ми — изглежда не е проблем.”
При всеки обрат, реакциите й продължаваха да ме изненадат и да ме обезоръжават. Това, че тя мислеше за мен по този начин- че мислеше как това да бъде по-лесно за мен- ме докосваше ме по един много- предполагам правилната дума е- човешки начин. Усмихнах се на жеста й, но не можех да й позволя да поеме вината за моите действия.
“Не си направила нищо нередно, Бела. Вината беше моя.”
“Но искам да помогна, ако мога- да не бъде всичко това по-трудно за теб,”настоя тя.
“Ами…” позволих си един момент да съберя мислите си. “Просто беше това, колко наблизо бе до мен. Повечето хора инстинктивно се отдръпват от нас, отблъснати от това, колко сме неестествени…” Всъщност, всички хора, без Бела, естествено, се държаха по този начин. “Не очаквах да се приближиш толкова много. А и мирисът на гърлото ти”—бързо се откъснах от този ред на мисли и я погледнах извинително.
“Тогава, добре,” каза тя саркастично. Преднамерено прибра плътно брадичката си и я задържа така, докато говореше. “Никакво показване на гърло.”
Хуморът й ме изненада напълно и аз чистосърдечно се разсмях. “Не, сериозно, беше по-скоро изненадата, отколкото нещо друго.” Всъщност, много исках да бъда толкова близо до нея. Умът ми веднага се разсея от идеята да обгърна Бела нежно с ръцете си и да я придърпам бавно към себе си …
И тогава желанието да я докосна ме обзе толкова силно, че този път не можах да се спра достатъчно бързо. Бавно протегнах свободната си ръка нагоре и плъзнах леко пръстите си надолу по гърлото й, докато цялата ми длан се опираше на врата й.
“Ето, виждаш ли,” прошепнах, “напълно приемливо.”
Разбира се, това беше грубо подценяване на това, което истински изпитвах.
Тялото ми направо жужеше от допира с нея. Усещах чрез дланта ми ускоряването на пулса й, леките движения на дъха й, който се заддържаше в гърлото й. Тя се изчерви силно, излъчвайки интензивна топлина във въздуха помежду ни. Същото силно, шокиращо усещане като електричество, премина през цялото ми същество, и ме затрудняваше да се концентрирам върху това да съм изключително предпазлив.
И все пак, исках още. Исках да бъда по-близо…
“Червенината на бузите ти е прекрасна,” чух се да прошепвам. Съвсем бегло осъзнавах собствените си думи, тъй като по-голямата част от мислите ми бяха фокусирани върху това, че докосвах Бела – нещо, за което бях мечтал и срещу което се бях борил безкрайно още откакто я срещнах. Но въпреки това, вдигнах другата си ръка, освобождавайки я от захватката й, и нежно докоснах с връхчетата на пръстите си скулите й, преди да обхвана в ръцете си нежно красивото й, сърцевидно лице. Като коприна върху стъкло, помислих си.
Но също така бегло усещах по-малката част в ума ми, която крещеше силно в подсъзнанието ми. Не го прави! Внимавай!
Може да я убиеш!!!
Затова се съсредоточих и като допълнителна предпазна мярка, трябваше да се уверя, че тя няма да прави резки движения. “Не мърдай,” промърморих. Трябваше ми цялата концентрация, на която съм способен, за да направя това.
Наведох се много бавно, позволявайки си да привикна към горещината, която се лееше от тялото й. От сегашното разстояние беше толкова по-интензивна, отколкото предполагах! Приближих се на около педя от гърлото й, и можех да чуя как пулса й бие из вените й и сърцебиенето й се ускори стремглаво. Позволих си да продължа, спирайки само за секунда, преди да се впусна в опасността напълно и да положа бузата си в плитчината в основата на врата й. Беше като открит огън за кожата ми, но това чувство бе нищо в сравнение с по-силното усещане на електрическа енергия, която жужеше между телата ни. Поех си дъх бавно и дълбоко и оставих аромата й да ме разкъса като пожар.
Уханието й наистина събуждаше апетита. Но също така бе и най-прекрасния, най-красивия парфюм, който някога съм срещал през всичките десетилетия, откакто съществувам. Колкото повече се приближавах, толкова повече той се усилваше, и аз преместих ръцете си много бавно, много леко надолу отстрани на лицето й, и по нежния й врат, предизвиквай малко потреперване на деликатното й тяло. Изчаках я отново да застане неподвижно и след това пуснах ръцете си да се движат нататък по ключицата й, докато накрая спряха на раменете й.
Обърнах лицето си към нейното, вдишвайки дълбоко през носа, докато го движех бавно от едната до другата страна, плъзгайки го по ключицата й. Заслушах се внимателно, докато сърцето й продължаваше да бие силно в объркания ритъм на пулса й, и след това се преместих по-близо и поставих ухото си върху средата на гръдния й кош, където се чуваше най-силно. Мигновенно осъзнах, че съм мислел за основното си привличане към Бела напълно наопаки; не съм бил привлечен само към аромата й.
А и към сърцето й.
Tова- сърцето й- центърът на живота и източникът на аромата й, който ме подлудяваше, бе нещото, към което бях привлечен в действителност. Слушах внимателно, докато то започна да се успокоява с утихването на вълнението й, и фокусирах цялото си внимание върху него. Нежното туп-туп, туп-туп, като някакъв вътрешен метроном, настроен завинаги като валс, напълно ме омайваше.
“Ах,” въздъхнах, като осъзнах всичко. Не ароматът й бе целият ми свят, както мислех преди. Беше животът й — в него се побираше всичко, заради което съществувах. И в този момент разбрах, че никога не бих могъл и никога нямаше да нараня Бела Суон.
Изчахах още няколко минути, прилепнат до нея в горящ екстаз, преди накрая да се отдръпна бавно и да отворя очите си към нейните.
“Вече няма да бъде толкова трудно,” казах й. Бях изпълнен с гордост, че съм успял да не я убия, но повече бях доволен от това, че осъзнах, че никога повече няма да се страхувам, че ще го сторя. Да я нараня би означавало краят на моето съществуване.
Лицето й бе изпълненот с различни чувства. “Това трудно ли бе за теб?” ме попита тя.
“Не чак толкова, колкото си представях, че би било. А за теб?”
“Не, не беше зле…” каза тя бързо. И след това веднага, почти като преосмиляне, добави, “…за мен.” Но лицето й и тонът на гласа й вече бяха издали всичко.
Усмихнах й се шеговито. Значи наистина й действах по същия начин, както тя на мен. “Знаеш какво искам да кажа.”
Тя се усмихна и се изчерви ярко в отговор.
Взех ръката й нежно в моята и я притиснах до бузата си, опитвайки се отчаяно и безполезно да не забележа подновеното електическо жужене, което се появи при докосването ни. “Ето. Усещаш ли колко е топла?” Топлината от тялото й бе затоплила кожата ми толкова много, че почти можех да не обръщам внимание на огъня в допира й.
“Не мърдай,” каза тя меко. Затворих очите си и останах неподвижен, докато ръцете й започнаха да се движат без посока, бавно през скулите ми и надолу по лицето ми. Таи част от ума ми, която не бе изгубена напълно в тази възторжена размяна, бе безкрайно развълнувана, че тя докосваше лицето ми и доброволно намаляваше разстоянието помежду ни. Тя премести мекото на палеца си върху клепача ми и след това докосна леко с връхчетата на пръстите си кухината под окото ми и нагоре по горната част на носа ми, плъзгайки ги леко надолу по дължината му.
Но когато тя докосна устните ми с показалеца и средния си пръст, напълно изгубих способността си да мисля.
Мозъкът ми спря рязко, задушен от емоции, които дори не можех да си спомня да съм изпитвал преди. Никога, нито през човешкия ми живот, нито през десетилетията след завършването му, не бях изпитвал нещо толкова странно или силно като този… копнеж, който ме пронизваше сега. Сякаш нещо в мен крещеше да я хвана, да я взема в обятията си и да я придърпам към себе си, да притисна тялото й в мен по начин, който не беше хищнически или защитнически, но по-скоро … Дори не знам дали в този момент можех да намеря подходящите думи, за да го опиша. Усетих как устните ми се разделят неволно и една лека въздишка излиза, но тя веднага след това отдръпна ръката си, и се облегна назад.
Не. Не беше достатъчно. Още, усетих как настоява тялото ми.
(следва продължение... когато Самюел публикува 3та си част) . .
), но междувременно се наслаждавайте на стила му:
