ЛОРЪН В ДВОРА НА ВОЛТУРИ – Глава втора

Етикети

fan fiction, Twilight Saga, Volturi

ЛОРЪН В ДВОРА НА ВОЛТУРИ – Глава втора!

Част първа можете да прочетете ТУК!

Автор: Лора – vampire girl

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

ЛОРЪН В ДВОРА НА ВОЛТУРИ

Част 2

Уличката беше тиха и безлюдна, като в кошмарите в които си гонен от зловещо чудовище, но няма къде да избягаш. Само че в този кошмар чудовището бях аз. Спрях за миг. Свежият въздух ми помогна да се опомня. Въпреки че болката в гърлото не стихваше, две нови чувства изместиха жаждата за кръв от съзнанието ми. Ужас и уплаха. Думите на Аро все още отекваха в главата ми. ‘Ние сме просто вампири. Също като теб.’ Вампир. Ето в какво се бях превърнала. Като малка не вярвах в такива неща, сега също нямаше да повярвам ако сама не усещах промените – зрението, слухът, скоростта и дори паметта – имах усещането, че можех да науча цялата информация на света без това да е проблем. Чувствах се силна, здрава като камък. Сякаш можех да повдигна кола с голи ръце.

Отърсих се от тези мисли и продължих пътя си, колкото и безцелен да беше той. Отказах се от тичането, ала дори и да крачех движението беше пак прекалено бързо. Опитах се да вървя равномерно, ала макар да отминавах достатъчно голямо разстояние, ми се струваше че направо пълзя. Възвърнах старата си бързина. Ако някой ме видеше или по-скоро успееше да ме види, имайки предвид скоростта ми, едва ли щеше да отмине спокойно. Защото не беше нормално. Аз не бях нормална. Бях вампир. Думата отекваше в съзнанието ми колкото и да се опитвах да я забравя.

‘А може би сънувах и нищо от това не беше истина.’ – Тази мисъл и малкото надежда, която се криеше в нея, бяха опровергани на мига. Болката изгаряща гърлото ми беше толкова реална, че ме накара да се откажа от тази теория и отново ме върна към жаждата. С всеки миг тя ставаше все по-непоносима.

Беше 3 сутринта или поне това твърдееше часовникът от кулата в средата на площада. ‘Цяло щастие е, че не съм срещнала никого до сега.’, ала още докато си го мислех късметът се обърна срещу мен. Сладкият влудяващ мирис изпълни ноздрите ми. Спрях се и вдишах дълбоко против волята си, несъзнателно цялото ми тяло се извърна по посока на аромата. Чувах ясно тихите им гласове – бяха мъж и жена. По приближаващите им стъпки узнах, че точно след пет секунди ще завият на ъгъла и ще се озоват на уличката, където се намирах. Ала преди всичко чувах звука на пулсиращата във вените им кръв.

Секундите течаха, а аз седях неподвижно, борейки се със себе си. Три… Разумът ми крещеше да бягам, но инстинктът ми ме тласкаше към двете нищо не подозиращи жертви. Две… Още миг и щеше да е твърде късно. Устата ми се изпълни със слюнка – почти предвкусвах топлата кръв и това ме ужаси. …. Побягнах. Усилието, с което накарах тялото си да помръдне беше.. нечовешко. Тичах по тесните улички затаила дъх, използвайки всичките си сили. Профучавах покрай сградите като стрела или дори по-бързо. След по-малко от половин минута бях стигнала далеч в покрайнините на града. По пътя си не срещнах никого, но въпреки това усещах нечие присъствие. Някой също толкова бърз и безшумен ме следваше. Огледах се наоколо, но не намерих никаква следа, ослушах се, но не чух никакъв шум. Навсякъде беше напълно пусто. Забавих ход и потърсих място, където да се скрия. Една задънена уличка близо до градската стена ми се стори подходяща. Свих се в ъгъла, на метри от една порутена постройка и две кофи за боклук. Не бях уморена, въпреки няколкото километра пробягани със свръхчовешка скорост или по-скоро свръх-не-човешка. Притиснах се още по-близо до стената. Исках да се скрия от възможен всеки поглед. Макар наоколо да нямаше никого, все още усещах нечие невидимо присъствие, което ме плашеше. Отново се ослушах – хиляди звукове – свиренето на щурците по дърветата отвъд стената, двигателите на колите на пътя няколко километра надолу по шосето, но никакви стъпки никакво дихание.

Облегнах глава на стената и затворих очи. Всяко едно такова чисто човешко движение ми се струваше повече навик отколкото  нужда. И бях права  – не ми се спеше, не усещах умора, нито унес. Изведнъж дочух тихо шумолене, малки бързи стъпки. Бяха много далеч, но новият ми свръхчувствителен слух ги улови да се приближават. Поех глътка въздух и сбърчих нос. Наред с аромата на свежия въздух и дърветата се носеше и друга неприятна миризма. По някакъв странен начин тя напомняше тази на кръвта, но беше някак лепкава. Плъх.

Ала в главата ми изплува споменът за аромата на кръвта. Превзе цялото ми съзнание и дори можех да си представя вкуса й, топлината й. Гърлото ми избухна в пламъци.

С мъка се отърсих от тези образи, вдишвайки малки глътки въздух вече замърсен от мириса на гризача. Той все още се приближаваше и можех да чуя туптенето на малкото му сърце. Достатъчно близо животинчето усети присъствието ми и избяга. Тогава разбрах едно – вече никога нямаше да бъда същата. Бях чудовище. Опасност. Заплаха. Нямаше да мога да живя сред хора. Това обаче бе немислимо. Не можех вечно да се крия. Колко дълго щях да издържа? С всяка изминала секунда болката в гърлото ми се усилваше и знаех, че ако сега се приближа до човек нямаше да успея да го отмина. Твърде силно желаех кръвта му. Нуждаех се от нея. Но това ли бе начинът да оцелея? Трябва ли да убивам за да съществувам?

(следва продължение)

ЛОРЪН В ДВОРА НА ВОЛТУРИ – Глава първа

ЛОРЪН В ДВОРА НА ВОЛТУРИ – Глава първа

Заглавието е работно, ако авторката измисли друго, ще го сменим. Очакваме с нетърпение част 2. Фен фикшънът си заслужава четенето, препоръчвам го!

Автор: Лора – vampire girl

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

ЛОРЪН В ДВОРА НА ВОЛТУРИ

Част 1

Отворих очи, но всичко тънеше в непрогледен мрак. Примигнах и за част от секундата зрението ми се възвърна. Макар тъмнината да не се бе разсеяла вече можех да различа ясно всичко, което с намираше в помещението – то беше абсолютно празно. Приличаше повече на килия отколкото на стая и малките проблясващи капки вода по камъните на зида ме караха да мисля че се намирам в подземие.

Следващата секунда възвърнах и останалите си сетива. Бях легнала върху одеало или плащ, от мека, плътна материя. Въздухът беше някак застоял и миризмата на влага се просмукаваше дори през дрехите ми. Изправих се. Макар движението да ми се стори по-бързо от обикновено, започнах да разглеждам стаята. Стигнах до вратата – широка, от масивно  дърво с железен обков, и се ослушах. Отвън се чуваха множество тихи стъпки и гласове. Стори ми се, че чувам ръмжене на двигател, звън на клаксони и други, по-силни гласове, но те сякаш бяха много далеч, отвъд стените на този затвор, в който се намирах. И макар да чувах толкова много и различни шумове, усещах че нещо не е наред. Сякаш някакъв познат звук, с който бях свикнала бе заглъхнал.

За сега не обърнах внимание на тази липса, защото друг въпрос ме тревожеше много повече – как бях попаднала тук? Потърсих дръжката на вратата в тъмното – такава нямаше. Разбира се. – казах си аз. – Нима очакваше да станеш и спокойно да си излезеш от тук?

Върнах се и седнах на пода, макар да нямах нужда от това. Опитах се да си спомня нещо от последните дни, но за разлика от сетивата ми, съзнанието ми все още беше замъглено. Спомних си как вървях по тъмната уличка на няколко преки от хотела, едрият мъж, който се появи от нищото, острата болка в тила – всички тези картини бяха забулени в пелена от мъгла. След това последва пълен мрак. И нова болка, хиляди пъти по-силна от предишната. Все едно някой гореше тялото ми на стотици клади едновременно или ме бичуваха с огнен камшик, ала вместо да стихваше огънят се усилваше с всеки миг. Не знаех дали съм крещяла или агонизирах в мълчание, но усещах гърчовете на тялото си – то се превиваше, мъчейки се да спре болката. Напразно, защото вътрешностите ми продължаваха да изгарят, една по една. Бавно, мъчително. Не мислех, че ще има край. Молех се единствено за едно – да умра, но това така и не се случи. Сърцето ми препускаше все по-бързо и по-бързо, дикато накрая заглъхна и вече не можех да го чуя. Тогава дойде краят и се събудих. Но като че ли кошмарът продължаваше.

Седях така замислена, в продължение на няколко минути, може би часове, без да помръдна. Бях се превърнала в жива статуя от камък, за която времето нямаше значение. Паниката ме обземаше, завладяваше ме постепенно, но усещах още нещо – странно, ново. Не се чувствах удобно в собственото си тяло. Някакси то се бе променило.

И докато се чудех какво точно ми се бе случило, отговорът сам дойде при мен. Вратата на подземието се отвори и нова, сладка миризма изпълни стаята. Беше неземна, нищо, което бях вдъхвала дотогава – нито плодова, нито цветна, но просто опияняваща. Облян от ярка трепкаща светлина, се появи мъж, с дълга катранено черна коса, облечен в също такава дълга черна роба. Кожата му бе тебеширено бяла и почти прозрачна, тънка като хартия. Беше толкова блед, че човек би го помислил за призрак или мъртвец. Съзирайки очите му осъзнах, че може би не сам далеч от истината, защото те бяха зловещи – червени, но с млечен, замъглен оттенък, сякаш посипани с пепел.

- Добре дошла, Лорън! – каза той с напевна тържественост, като в същото време протегна ръка към мен. – Добре дошла! – повтори, все така приятелски усмихнат.

Станах с едно от тези светкавично бързи движения и се приближих няколко крачки напред. Не поех протегнатата му ръка, която все още стоеше като застинала във въздуха, а само попитах:

- Къде съм? – гласът ми, макар нисък и леко дрезгав ми се стори учудващо съблазнителен. Това със сигурност не беше моят глас.

- В новия ти дом, миличка! – изрече тези думи отново с веселост и тон, напомнящ на любящ баща – Имам много да ти разказвам, но сигурно си гладна. – продължи той. При последните думи, в очите му пробягна странен блясък. – Хайде, последвай ме!  – той направи жест с ръка и с учудваща грация и лекота се понесе напред.

Едва тогава видях, че не беше сам. Беше ограден от пет-шест души наподобяващи конвой, който трябва да го охранява. Те следваха неотлъчно всяко негово движение, но за разлика от него носеха цивилни дрехи и наметала. Макар да бяха различни, те всички имаха леко мургава, но твърде бледа кожа и ярки кървавочервени очи, които ме гледаха едновременно връждебно и изпитателно. Най-голямата прилика беше обаче, че всички те, до един, бяха поразително красиви.

Последвах ги. Нямах друг избор. Двама от тях тръгнаха след мен, предпазливо, сякаш всеки момент щях се нахвърля върху тях. Едва сега, на трепкащата светлина забелязах промяната в зрението си. Всичко беше толкова ярко, сякаш гледах през чужди очи. Можех да различа милиарди нови цветове и дори миниатюрните капки влага във въздуха.

Преминахме последователно през каменна зала, осветена от няколко факли, и един коридор, който в контраст с предното помещение, беше с мръснобели стени и сив мокет. Въздухът бе изпълнен с миниатюрни частици прах. От там, за мое учудване, се качихме с асансъори до уютно фоайе, приличащо повече на рецепция на луксозен хотел. Преминахме през още няколко предверия и коридори, докато не стигнахме до голяма, кръгла, каменна зала, напомняща на кула от древен замък.

Всичко това се случи толкова бързо, че едва успях да преброя секундите. Бях твърде объркана за да се страхувам. Не можех да си проумея, как е възможно човек да се движи с такава шеметна скорост. А може би бях права, може би ние не бяхме вече хора. ‘Какво бяхме тогава?’ – запитах се. Все още не осъзнавах, колко скоро ще науча отговора.

Когато влязохме в кръглата зала всички заеха местата си. На разсояние един от друг бяха разположени три големи дървени стола тапицирани с кожа, приличащи на древни тронове. Мъжът с робата зае своето място в средата, а конвоят му се разпръсна, като само една жена остана от дясната му страна. На другите два трона седяха още двама мъже, облечени със същите черни роби. Също както предшественикът им те имаха бяла кожа и млечночервени очи. Единият от тях обаче беше с потресаващо бяла дълга коса. Израженията на лицата им също контрастираха – беловласият гледаше враждебно или по-скоро нащрек, а другият като че ли умираше от скука.

Докато оглеждах помещението мъжът в средата се обърна към мен. За пръв път срещнах погледа му с очи. Шок и изненада преминаха по лицето му. От устата му се изтръгна едно беззвучно ‘О!’ и след това обичайната му веселост се завърна.

– Е скъпа, намираш ли за уютен скромният ми дом? – попита той, ала тържественият му тон звучеше вече някак принуден. Не отговорих. Мълчанието ми не го притесни ни най-малко.    – О, прости ми! С времето забравям добрите обноски! – каза той, помахвайки грациозно с ръка. – Аз съм Аро, а това са братята ми Кай и Марк – посочи той първо беловласият, а след това и оттегченият. – А това са бъдещите ти приятели – Джейн,  Алек, Деметри и Феликс. – той показа последователно дребно момиче с къса коса и детско лице и момче до нея, на не повече от двайсетина години, които приличаха на брат и сестра. С бледността си и пълните алени устни напомняха на ангели, но жестокостта изписана на лицата им напълно отричаше това предположение. Третият мъж не бе много по-възрастен от тях, с продълговато, смугло лице и къдрава дълга до раменете коса, единствен той изглеждаше спокоен. Последният, който ми се стори учудващо познат, беше мускулест и едър като канара. Аро продълцаваше да ме гледа и да се усмихва приятелски. Вече наистина ме обземаше страх. Къде се намирах и как за Бога бях попаднала тук?

–        Защо съм тук? – попитах го грубо. – Не трябваше да показвам колко бях отчаяна.

–        Ти, скъпа Лорън беше – обърнах внимание на миналото време – един от уникалните хора, с които случайността ни срещна и аз съм й много благодарен за това, защото в теб се крие голям потенциал. – отново дружелюбна усмивка – Затова ти беше оказана честта да се присъединиш към нашето семейство. Шанс, който не се дава на всеки – увери ме той и продължи със същия тържествен тон – Може би Феликс е действал малко прибъразано, – преместих очи от Аро към него, на което той отговори с намигване и лукава усмивка. Отвърнах поглед. – но всичко това е било за твое добро, уверявам те.

Бях абсолютно объркана. Да стана една от тях?! Нима бях попаднала в някаква секта? Във всеки случай тези тук не приличаха на група безобидни отшелници. Тогава  нямах представа колко бях права.

- Може би си малко… изненадана, – продължи Аро, изучавайки лицето ми – но скоро ще свикнеш. А и предполагам, че ще останеш много доволна след като развием дарбата ти. Тя е уникална по рода си.

Дарба? Та аз дори не можех да пея добре. Не разбирах нито дума от това, което той казваше. Вече не исках да зная къде бях попаднала, нито как. Исках само да се измъкна от тук, но след думите на Аро за нов дом и семейство, не виждах как щеше да стане.  Просто умът ми не го побираше, а това беше много странно. Чувствах съзнанието си празно или по-скоро свободно, защото не бях загубила нито един от спомените си. Просто ги виждах като в мъгла.

Шумът от много стъпки и превъзбудени гласове ме изтръгна от краткия ми унес.

- Вечерята пристигна! – гласът на Аро преливаше от радост. И не само той, сякаш всички около нега се оживиха. Не знаех какво да очаквам. Тълпа от прислужници с ястия в ръце?

За мой шок бях изместене от голяма група хора, приличащии на туристи, някои дори носеха фотоапарати. Повечето не бяха по-объркани от мен.

Ала ужасът започна в мига, когато вратите след тях се затвориха. Писъци отекнаха из цялата зала, а телата се свличаха още преди те да са заглъхнали. Осъзнах, че всички до тогава са напуснали местата си. Всеки се бе навел до труп, сякаш нашепваше нещо на ухото му. С ужас осъзнах, че те пиеха кривта им. Още преди да беше изтекла секундата невинните хора бяха мъртви до един.

В същия миг усетих нещо леко и хладно до ръката ми – дланта на Аро, чиято усмивка не падаше от лицето му. За стотна от секундата се извърнах и дръпнах отвратена. При това разместване на въздуха миризмата на кръв изпълни ноздрите ми, но не ми се стори отблъскваща както преди, а напротив – сладка, неустоима. Пламъци обхванаха гърлото ми, изпитах суха, силна болка, сякаш някой беше допрял горещо желязо до него. Миризмата ме влудяваше, непознат дотогава инстинкт ме караше да се нахвърля върху някое от тези тела. Бях жадна за кръвта им и същевременно ужасена от гледката. Разкъсвах се между инстинкта и разума. Но разума надделя – трябваше само да спра притока на тази миризма. Единственият начин да направя това бе да спра да дишам. Затаих дъх, чудейки се колко ли ще успея да издържа. Може би минута? После обаче осъзнах, че липсата на въздух не беше проблем. Сякаш нямах нужда да дишам. В същия миг осъзнах и кой беше липсващият звук  – пулсът, ударите на сърцето ми бяха спрели. Бях мъртва и в същото време жива.

С последия останал въздух успях да продумам:

- Какво за Бога сте вие?! Чудовища!

- О не, мила моя Лорън! – отвърна Аро, почти през смях – Ние сме просто вампири, също като теб. – той каза тези думи простичко, сякаш беше очевидно.

Единствената ми  мисъл бе как да се махна от тук. Побягнах. Няколко глави се извърнаха след мен. След секунда, когато вече бях до асансьорите чух напевния глас на Аро:

- Оставете я. – нареди той. – Тя сама ще се върне при нас!

Продължих да бягам. Преминах каменната зала и поех по друг коридор. Спрях като закована. При такова движение по-рано щях да се олюлея, дори да падна, но сега не помръднах и милиметър. Позволих си глътка въздух. Тук той беше свеж и  ми помогна да се отърся от спомена за кръвта, но ужасна болка все още изгаряше гърлото ми. Продължих напред вдишвайки малки глътки. Можех да усетя хиляди аромати във въздуха, а той ставаше все по-свеж, което означаваше, че наблизо има отвор, изход, възможност за бягство. Тичах докато не стигнах плътна каменна стена, преграждаща пътя ми от всички страни. Въпреки гъстия мрак можех да разллича всеки детайл. Погледнах нагоре и намерих това, което търсех – тунел, завършващ с решетка. Покатерих се, по-ловко отколкото бях смятала, че мога, отместих решетката и се проврях през отвора. Озовах се в една тясна, задънена уличка. Навън беше здрач, а в главата ми имаше само една мисъл – как да утоля жаждата си, как да си набавя кръв.

(Продължението – част втора ТУК!)

New Moon. II Глава втора „Шевове” – Фенфикшън на български.

Етикети

„Шевове”, Christabel, Глава втора, Джаспър Уитлок, Затъмнение, Кристен Стюарт, Новолуние, Остров Есме, Робърт Патинсън, Тейлър, дневен бюлетин, здрач, мона лиза, новини, Eclipse, fan fiction, kiss, Kristen Stewart, New Moon, тийзър трейлър, фен фикшън, Robert Pattinson, taylor lautner, twilight

 

II Глава втора „Шевове”

Автор: Twilight_4ever

Редактор: Mona liza

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

 

( продължение от 1ва глава,главата тук )

Никой не мърдаше. Чуваше се само ръмженето на Джаспър.

Пръв се осъзна Карлайл.

„Едуард, дръж Джаспър. Емет и Роуз ще го изведат, а после ще се погрижим за Бела. Едуард, добре ли си?”

Видях изражението си през неговия поглед. Изглеждах доста зле. В очите ми се четяха страх и гняв, а чертите на лицето ми бяха измъчени. Не се учудих много, защото вътрешно се чувствах смазан. Използвах почти всичката си психическа и физическа сила, за да се спра и да не нападна Бела, а с останалите капки воля, се опитвах да задържа Джаспър, който малко по малко се осъзнаваше. Опитите му да ме унищожи, за да стигне до Бела, бяха престанали и ръмженето почти беше спряло. Единствено погледът му не се беше променил: жадуващ за кръв. Не можех да прочета нищо в мислите му. Tой не мислеше за нищо. Само се опитваше да се овладее, но все пак виждах много ясно как гледа Бела. Все още я искаше.

Потънал в мисли чак сега осъзнах, че Карлайл очаква отговор на безмълвния си въпрос. Аз само кимнах незабележимо за Бела, но не за да му „кажа”, че съм добре, а че съм съгласен с плана му. Карлайл също кимна и каза, вече на всички:

- Емет, Роуз, изведете Джаспър навън.

Когато Джаспър чу това, се стегна. Не искаше да си ходи. Отново искаше само и единствено Бела.

Без да се шегува, дори наум, Емет се приближи и каза:

- Хайде, Джаспър!

Джаспър започна да се бори, за да се освободи от хватката на Емет, но безуспешно.

„Нееее! Искам момичето!”

Това бяха единствените мисли на Джаспър. После продължи да се бори срещу Емет. Беше толкова обладан от жаждата, че дори не се сети да използва дарбата си, за да успокой Емет да разхлаби хватката си. Така Джаспър можеше да се освободи. Успокоих се, че на Джаспър все още не му беше хрумнала тази идея.

Беше настъпил момента. Трябваше да се обърна и да се изправя пред Бела. Стиснах зъби, не дишах от доста време, но не смеех да си поема дъх. Бавно и много внимателно се обърнах, за да погледна моя ангел.

Но тогава чух мислитe на Розали:

„Ха, Едуард наистина тази Бела ухае невероятно. Може ли да я опитам?”

Не можех да повярвам- дори в такъв момент Розали продължаваше да се заяжда по адрес на Бела.

Уплаших се да не би случайно да говори сериозно (доста абсурдно предположение), но все пак, сякаш инстинктивно, заех отбранителна поза, за да предпазя Бела, но все така стисках зъби и не дишах.

Върху лицето на Розали се изписа задоволство заради реакцията ми. Тя пристъпи към Джаспър, но се стараеше да не се доближава до зъбите му, за да не би той да осакати така съвършеното й лице. Помогна на Емет да изведе Джаспър през стъклената врата, която Есме държеше отворена.

Есме плачеше безмълвно, без истински сълзи и можех да почувствам  срама й.

„Едуард, моля те извини се на Бела, но не мога да остана повече. Страхувам се да не я нараня…”  погледна ме тя  с измъчено изражение, все още с една ръка върху носа и устата си.

Кимнах й, за да покажа, че ще говоря с Бела, но въпреки това Есме извика:

- Толкова съжалявам, Бела.- и излезе на двора след останалите.

Все още седях в отбранителна поза, стиснал зъби и недишащ.

„Едуард и ти трябва да си тръгнеш. Знам, синко, тежко ти е, но е по- добре да излезеш. Сега си опасен за Бела.”

Знаех, че мислите на Карлайл бяха самата истина, но се направих, че не съм ги чул.

- Пусни ме да мина, Едуард- помоли Карлайл, достатъчно високо, за да го чуе и Бела.

Не можех да помръдна. Страхувах се от нещо, но не можех да разбера от какво.

„Хайде, Едуард. Пусни ме да мина. Можеш да ми имаш доверие.”- помисли си Карлайл.

Знаех това. Той нямаше да я нарани. И тогава разбрах от какво се страхувах: от себе си. Нямах си доверие, бях несигурен в себе си,  страхувах се, че ако се мръдна дори със сантиметър, ще загубя контрол над самообладанието си и ще се опитам да убия Бела.

Но Карлайл трябваше да се погрижи за Бела. Средоточих се, стиснах зъби и много внимателно и бавно се отместих като кимнах на Карлайл, за да му покажа, че вече може да мине.

Карлайл приклекна до Бела и започна да оглежда ръката й.

„Хмм… Не е много сериозно, но има много стъкла.”

Алис, която беше единственият вампир останал в стаята освен мен и Карлайл, поднесе на Карлайл чиста кърпа.

- Ето, Карлайл.

Той поклати глава, за да й покаже, че не се нуждае от кърпата:

- В раната има твърде много стъкло.- поясни той.

Той откъсна парче от покривката на масата и го стегна над лакътя на Бела като турникет.

Бела не изглеждаше много добре и предположих,че причината е или в  болката (при тази мисъл се намразих още повече) или се дължи на непоносимостта й към кръв. Искрено се надявах да е второто.

- Бела- каза внезапно Карлайл- Искаш ли да те закарам до болницата, или предпочиташ да се погрижа тук?

- Тук, моля те.- отвърна Бела и за миг на лицето й се изписа тревога.

- Ще ти донеса чантата.- предложи Алис.

- Да я преместим на кухненската маса- каза ми Карлайл.

После ми хвърли тревожен поглед.

„Ще се справиш ли?”

Не отговорих. Доближих се и вдигнах Бела много нежно и внимателно, докато Карлайл придържаше ръката й. Все още стисках зъби и се опитвах да се средоточа , въпреки пламъците, които изгаряха гърлото ми. Сега, когато Бела беше по- близо до мен, те се бяха усилили, но успях да се съсредоточа за пореден път и да попитам Бела:

- Как се чувстваш, Бела?

- Добре съм.- отговори ми тя. Гласът й беше по- спокоен от чертите на лицето й, затова не вярвах много на думите й, но пък тя не умееше да лъже… Примирих се с отговора, който ми даде, защото бумтящия огън в мен не ми позволяваше да разсъждавам.

Пламъците бяха нищо в сравнение с душевната болка, която изпитвах. Бях наранил Бела, бях я изложил на опасност и това, че успях да спра Джаспър беше просто късмет. Другият път можеше късмета да не ми се усмихне, но нямаше да има следващ път. Трябваше да предпазя Бела. Ние повече нямаше да бъдем заплаха за нея. Решението на проблема изникна изведнъж в съзнанието ми, но беше прекалено болезнено, за да разсъждавам върху него в момента. Загледах се в краката си, за да се разсея от мислите и забелязах, че сме стигнали кухнята. Алис вече ни чакаше там.

Сложих нежно Бела на един от столовете, над който светеше настолна лампа. Когато Алис вдигна очи от чантата на Карлайл и ме погледна, единствената й мисъл беше:

„Ооооо, Едуард! Какво се е случило с теб? Добре ли си?”

Видях лицето си през очите на Алис- по него бяха изписани единствено болка, мъка и страдание. Не изглеждах никак добре, но въпреки това по никакъв начин не показах на сестра си, че съм я чул.

- Махай се, Едуард.- въздъхна Бела и прекъсна мислите ми. Видях, че Карлайл вече е започнал работа.

- Ще се справя.- настоях аз и стиснах зъби още по- силно, но това не ми помогна особено. Ароматът й беше неустоим. Усещах го въпреки, че не дишах. Исках кръвта й да смегчи болката в гърлото. В съзнанието ми изникна сцената от миналата година, сцената, която ме караше да страдам най- много:  Бела, умираща в ръцете ми, а аз, опиянен от вкуса на кръвта й, не можещ да се спра и убивайки я малко по малко. Много бавно…

„Едуард, добре ли си?”- попита разтревожен Карлайл, като нахлу в съзнанието ми и прекъсна ужасната сцена. Погледнах лицето си. По него вече не личеше само болка. Очите ми ме бяха издали. Те бяха жадни. Аз бях жаден… за кръв, но не каква да е, а точно кръвта на Бела, кръвта на моя ангел.

- Няма смисъл да се правиш на герой. Карлайл ще се справи и без твоята помощ. Иди да глътнеш малко чист въздух- каза Бела неочаквано. Тя потрепери леко, когато Карлайл бодна ръката й. Отново душевното ми страдание, че Бела изпитва болка по моя вина, беше по- силно от горящата пещ в гърлото ми.

- Ще остана.- отвърнах аз. Единственото, което можех да нaправя е да бъда до нея в този момент.

- Защо си такъв мазохист?- попита тя по- скоро себе си от колкото мен.

„Защото те обичам…”-  исках да й отговоря.

„Защото е редно да съм до теб сега…”- исках да й обясня.

- Едуард, по-добре иди да намериш Джаспър, преди да се отдалечил прекалено. Сигурен съм, че е  много разстроен и се съмнявам, че ще послуша друг освен теб в това състояние.

„Едуард, наистина не изглеждаш добре. Отиди да се разходиш.”

Преди да кажа каквото и да било Бела добави:

- Да, върви да настигнеш Джаспър .

- По- добре да свършиш нещо полезно.- намеси се и Алис.

„Може да отидеш и на лов… Не знам, Едуард, но наистина изглеждаш много зле и е опасно да седиш тук сега.”

Предадох се. Значи никой не ми вярваше, че мога да се справя- дори Карлайл.

Кимнах и се изнизах от стаята през задната врата.

Когато излязох навън, се затичах в посока обратна на къщата.

След известно време сметнах, че съм се отдалечил достатъчно от Бела. Спрях рязко. Огледах се. Бях навлязал дълбоко в гората и се съмнявах наблизо да има хора. Ослушах се за последно- нямаше никой. Накрая се отпуснах и поех голяма глътка въздух… и още една, и още една. Чистият, свеж, нощен въздух притъпи болката в гърлото ми. Физически се чувствах по-добре далеч от Бела, защото пламъците бяха намалели, но не и психически- исках да съм до нея и да държа ръката й, но тя беше в безопасност далеч от мен… Не исках да мисля за това сега, затова реших да изпълня съвета на Карлайл и да потърся Джаспър.

Тръгнах отново към къщата, за да мога да проследя миризмата на някой от семейството си и да открия Джаспър. Не бях забелязал, че съм се отдалечил толкова много.

Когато бях на около километър от дома си, усетих миризмата на Емет и Джаспър. Смених посоката си.

Не след дълго ги открих да седят на един огромен камък. Джаспър се беше успокойл учудващо бързо. Тогава видях очите му: не бяха черни, а с цвят на топаз. Значи бяха ходили на лов.

Когато ме видяха и двамата се изправиха бързо.

- Емет, остави ни сами, моля те.- погледнах по- едрия си брат. Без да се шегува, той се обърна и побягна към къщата.

- Наистина много съжалявам, Едуард.- прошепна Джаспър.

- Знам, Джаспър… Знам. Но това, от което най- много се страхувах се случи-  Бела бе изложена на опасност, заради нашата същност!

- Съжалявам, Едуард. Знаеш, че… „трудно се контролирам”.- последните думи дори не бяха шепот. Срамуваше се дори да ги изрече наум. Мразеше да бъде слаб.

- Това не е важно сега. Искам да тръгнеш към Аляска веднага. Когато видя Алис, ще й кажа да те настигне. Предполагам, че скоро всички ще се присъединим към вас. Повече няма да бъдем заплаха за Бела…

Мисълта, която ми беше хрумнала в къщата, вече беше план… в действие, но не бях обмислил всичко добре, за това за сега само Джаспър и Алис щяха да заминат.

Джаспър кимна.

„Добре. Ще отида на лов отново и после тръгвам към Аляска. Кажи на останалите и Бела, че много съжалявам…”- уведоми ме той.

Джаспър се обърна и побягна.

Може би не беше лоша идея и аз да отида на лов.

Побягнах. Усещах вятъра в лицето си, но не му обръщах внимание. Не знаех и накъде бягам, но не ме и интересуваше. Просто бягах…

Бела… Тя беше всичко за мен, тя беше моя живот, а аз я излагах на опасност всеки път, когато беше до мен.

Исках да съм с Бела. Исках я в прегръдките си. Егоистът в мен не я пускаше да си тръгне. Мислех повече за себе си, отколкото за нея.

Не можех да си представя живота без Бела… Без всяка вечер да се наслаждавам на съня й, без червенината по бузите й, когато се притеснява или когато отмествам кичур коса от лицето й, или когато проследя с пръст очертанията на лицето й, без забързания ритъм на сърцето й и ускорения й пулс, когато я целувам, без аромата й, който ме изгаряше, но който е като наркотик за мен.

Не можех да си представя живота без моя ангел.

Но не само аз бях опасността за Бела. Не само аз можех  да я нараня. Всеки от моето семейство също беше много голяма заплаха за нея… И днес Джаспър доказа опасенията ми. Днес Бела можеше да бъде просто поредната му жертва.

Не можех да допусна това. Бела не беше част от това. Не трябваше да бъде. Свръхестественото не трябваше да бъде част от живота й.  Нас не трябваше да ни има.

Бела вече нямаше да има нищо общо със свръхестественото и необикновеното. Нищо общо с нас. Вече нямаше да бъдем част от живота й.

Моят ангел… Моята птичка… Трябваше да я пусна да отлети… Да отворя клетката и да я освободя…

Сринах се… Не знаех дали вампир може да загуби контрол, да се спъне и да падне, но точно това се случи с мен: бягах, а в следващия момент- лежах на земята и…исках да крещя- не можех да плача, но можех да викам… зов за помощ- зов за спасение от неизбежното, но това нямаше да помогне с нищо. Най- много някой да ме чуеше и да навредя на семейството си.

Лежах на земята и гледах звездите. Решението беше взето. За доброто на Бела… Нито аз, нито някой от семейството ми щеше да бъде повече заплаха за нея.

Тя щеше да бъде в безопасност…

Болката… Болката, която ме изгаряше в момента. Болката за свят без Бела. Болката беше непоносима.

Не знаех дали имам сили да стана и да се изправя пред истината… Страхувах се от нея…

Лежах още известно време и продължавах да гледам звездите. Най- накрая станах и… побягнах.

След известно време безцелно бягане, спрях. Трябваше да се средоточа. Трябваше да скрия болката си от всички- от Бела, от Карлайл… от семейството си. Те не трябваше да разбират всичко сега…

Поех си няколко глътки въздух. Не усетих живот наблизо. Само миризмата на… Алис?! Да не би да ме беше проследила?!  Но нито я виждах, нито я чувах наблизо, а и не ме интересуваше почти нищо сега, защото болката беше завладяла всеки сантиметър от мен.

Реших да се прибера. Карлайл трябваше вече да е приключил.

Преди да вляза, поех отново няколко глътки въздух, стиснах зъби, средоточих се и прекрачих прага. Видях Есме да чисти мястото, където беше паднала Бела с белина, доколкото можех да усетя. Тя само ме погледна, а аз й се усмихнах криво и продължих към кухнята. Карлайл и Бела разговаряха. Останах скрит от Бела, но Карлайл ме видя и ми се усмихна незабележимо за човешкото око. Бела потръпна от някаква мисъл.

Карлайл продължи да разказва, явно по- рано започнатата „приказка” :

- Думите на Елизабет продължаваха да отекват в главата ми. Нима знаеше какво можех да сторя? И нима някой би поискал нещо такова за сина си? Погледнах Едуард. Макар и болен, той бе прекрасен. В лицето му имаше нещо чисто и добро. Точно такова лице бих искал да притежава синът ми. И след всички тези години колебания действах импулсивно. Първо откарах майка му в моргата , а после се върнах при него. Никой не бе забелязал, че все още диша. Нямаше достатъчно ръце, достатъчно очи, за да следят дори  и наполовина нуждите на пациентите. Моргата бе празна- поне по отношение на живите. Измъкнах го през задния вход и го пренесох  през покривите у дома. Не бях сигурен какво трябва да сторя. Накрая реших да пресъздам нараняванията, които аз самият бях получил толкова векове по- рано в Лондон. По-късно имах угризения. Оказа се много по- болезнено и продължително от необходимото. Но не съжалявах. Никога не съм съжалявал за Едуард.- Карлайл поклати глава и после добави- Май е най- добре да те закарам вкъщи вече.

- Аз ще го направя- казах и излязах от тъмнината. Значи Карлайл й беше разказал моята история. Е, вече знаеше всичко- но защо ли? Опитвах се по всякакъв начин да скрия решението си и болката, която то ми причиняваше.

- Карлайл може да ме откара.- започна да спори Бела.

- Няма ми нищо- излъгах аз- И без това ще трябва да се преоблечеш. Чарли ще получи инфаркт, ако те види така. Ще кажа на Алис да ти даде нещо.

Излязох от кухнята, а после и от къщата. Отдалечих се на не повече от десет метра и усетих миризмата на Алис.

- Алис.- тихо я повиках аз.

В следващия миг тя беше пред мен.

- Да, Едуард?

- Ще дойдеш ли с мен, за да намериш риза на Бела? Баща й няма да се зарадва, ако я види така. А след това… настигни Джаспър. Той вече трябва да е тръгнал към Аляска.

- Добре, ще намеря риза на Бела, но… Едуард какво става? Би ли ми обяснил?

В съзнанието й изникна видение от по- рано:

Бела и аз в гората до къщата й. В следващия миг- само Бела, лежаща сама в нощта на мократа трева.

Надявах се Алис да не се досети достатъчно бързо за намеренията ми и да каже на Бела. Тя не трябваше да научава.

- Джаспър ще ти обясни- беше единственото, което й казах.

Тръгнах към къщата, като й обърнах гръб, за да й покажа, че разговорът е приключил.

Малко преди да отворя входната врата чух смеха на Карлайл и Есме. Бях прекалено средоточен в това да прикрия всяка емоция от лицето си, така че не ми беше любопитно защо се смееха.

След секунди аз и Алис вече стояхме пред Бела, Есме и Карлайл. Алис, неподозираща за намеренията ми и все още в добро настроение, отиде при Бела.

- Хайде. Да ти намерим да облечеш нещо не толкова ужасяващо.

Аз имах нужда да се съсредоточа още повече, а близостта на Бела не ми помагаше особено, затова останах на мястото си да ги чакам.

„Едуард, как се чувстваш?  Искаш ли да поговорим? ”- Есме наистина се тревожеше много за мен.

- Ще говорим, но не сега. Първо Алис трябва да тръгне.

Карлайл и Есме ме погледнаха леко учудено, но се примириха с краткия ми отговор и само кимнаха. Не повдигнаха повече въпроса.

- Алис- чух да шепне Бела на горния етаж. Дали си мислеше, че така не я чувам?

- Да?- попита с любопитство сестра ми, също шепнейки.

- Много ли е зле положението?- Какво? Да не би Бела да беше се досетила за решението ми. Мислех, че се прикривам добре.

За по-сигурно надникнах в съзнанието на Карлайл, който продължаваше да ме гледа. Изплаших се от собственото си изражение. Бях като вцепенен. Лицето ми не изразяваше никаква емоция… Нищо. Сякаш времето беше спряло и аз бях замръзнал на място с тези непроницаеми черти на лицето и с черни дълбоки очи, в които не се четеше нищо, но поне успявах да прикрия болката…

- Все още не знам.- отговори Алис, на по- рано зададения въпрос от Бела. В главата й изникна видението в гората.

- Как е Джаспър?- поинтересува се Бела.

- Много е нещастен от постъпката си. Предизикателството все още е твърде сериозно за него, а той мрази да се чувства слаб.- Явно Алис също беше разговаряла с Джаспър. Но кога? Или беше видяла разговора ни?

- Той не е виновен.- прекъсна мислите ми Бела- Ще му кажеш , че изобщо не му се сърдя, нали?- помоли тя.

Ах, Бела…

- Разбира се.- обеща Алис.

Зачаках Бела до входната врата. Тя скоро слезе с Алис.

„Може ли Бела да си вземе подаръците?”- поинтересува се Алис на ум. 

Кимнах незабележимо.

Докато държах вратата отворена и чаках Бела да мине, Алис извика:

- Вземи си подаръците.- тя подаде на Бела двата пакета и фотоапарата й.- Ще ми благодариш по- късно, когато ги отвориш.

Карлайл и Есме пожелаха лека нощ на Бела.

„Едуард, моля те усмихни се. Днес е денят на Бела. Направи я щастлива.”- посъветва ме Есме, загрижено.

Усмихнах се криво.

Есме и Карлайл ме погледнаха разтревожено.

Когато излязохме, Бела забърза крачка. Естествено, кой би искал да е близо до това свърталище на чудовища? Да не би случайно инстинкта й за самосъхранение да беше заработил?!

Бела се качи в колата. Видя новото си стерео и панделката върху него. Махна я и я хвърли на земята, а когато и аз влязох, тя я срита под седалката.

Никой не пусна радиото.

Аз гледах напред. Страхувах се, че ако погледна Бела тя може да прочете нещо в очите ми.

Запалих и мотора избумтя силно.

Карах и гледах единствено шосето.

Не мислех за нищо. Това донякъде притъпяваше болката и ме отпускаше. Безцелното следене на нещо- шосето в случая.

- Кажи нещо.- накрая Бела наруши тишината. Тъкмо завивах по главното шосе.

- Какво искаш да кажа ?- попитах безчувствено аз.

- Кажи ми, че ми прощаваш.- отвърна неочаквано тя.

Какво?! Да простя на нея?! Аз бях виновен. Аз и само аз, защото ако я бях пуснал по- рано, тя нямаше да бъде с мен сега и нямаше да бъде заобиколена от вампири през цялото време. Не тя, а аз трябваше да искам прошка… Но дори и да я поисках бях съгрешил прекалено много, за да я получа. Но Бела  да иска прошка от мен беше недопустимо!

- На теб да простя? За какво?- настоях аз.

- Ако бях внимавала повече, нищо нямаше да се случи.- промърмори Бела.

- Бела, поряза се на хартия, това едва ли заслужава смъртно наказание.

Сетих се за Майк Нютън, който толкова много искаше да е с Бела. Ако бяха заедно, това нямаше да се случи. Колкото и да го мразех, той беше по- подходящ за Бела. Той не беше опасен…  При тази мисъл сякаш някой заби нещо в спрялото ми от десетилетия сърце. Какво ли щеше да каже Бела, ако й споделя тезата си?

- Въпреки това вината е моя- каза изведнъж тя.

- Твоя?- тя какво си въобразяваше?!- Ако се беше порязала в къщата на Майк Нютън в присъствието на Джесика и Анджела и на останалите си приятели, какво най- лошо можеше да се случи? Да не намерите марля? Ако сама се беше препънала и  връхлетяла върху купчина стъклени чинии, вместо друг да те събори- дори и тогава, какво толкова би се случило? Да изцапаш седалката с кръв, докато те карат към спешния кабинет? Майк Нютън щеше да ти държи ръката , докато те шият, и нямаше да му се налага през цялото време да се бори с желанието да те убие. Недей да поемаш вината върху себе си, Бела. Така само още повече се отвращавам от себе си.

- Как, по дяволите, Майк Нютън се озова в този разговор?- попита гневно Бела.

- Озова се, защото щеше да е дяволски по- безопасно, ако си с него.- изръмжах аз. Не успях да се успокоя достатъчно бързо, за да прикрия гнева си от Бела.

- Предпочитам да умра, отколкото да съм с Майк Нютън. Предпочитам да умра, отколкото да съм с когото и да било друг, освен теб.

Болката отново ме връхлетя. Решението ми ми се виждаше все по- абсурдно.

- Не бъди мелодраматична, моля те.- казах, с най- спокойния си глас, на който бях способен в момента.

- Тогава ти не бъди абсурден!

Абсурден? Но аз й казвах самата истина. Защо не го осъзнаваше? Бела… Мислеше, че всичко е цветя и рози, когато се отнасяше за мен…

Загледах се през прозореца. Дълбоко в очите ми се таеше гняв и не исках Бела да го открие.

Отново следях шосето с поглед, а Бела мислеше. За какво ли? Не посмях да я попитам.

Когато стигнахме, изгасих двигателя, но ръцете ми останаха върху кормилото.

- Ще останеш ли тази нощ?- попита Бела.

Не исках да я излагам повече на опасност днес, затова се опитах да й откажа:

- Трябва да се прибирам.- тъпо извинение, но все пак семейното събрание, което смятах да направя, можеше да бъде и тази вечер.

- По случай рождения ми ден.- настоя тя.

Знаех, че няма да отстъпи лесно, но не предполагах, че ще използва рождения си ден, за да ме накара да остана. Но и аз не се предавах:

- Няма как да стане и по двата начина – или искаш да се преструвам, че нямаш рожден ден, или не. Едното или другото.- имаше избор…

Тя въздъхна от облекчение, но не разбрах защо.

- Добре. Реших, че не искам да се преструваш, че нямам рожден ден.

Наистина ли толкова много искаше да остана тази вечер?

- Ще се видим горе.- обещах аз.

Бела изскочи от колата и посегна да си вземе подаръците. Нали не ги искаше? Явно беше решила, че това влиза в уговорката- да не се престувам, че няма рожден ден. Не исках да се сърди и цупи, заради похарчените пари, затова реших да уточня:

- Не е нужно да ги взимаш.

- Искам си ги.- отговорът й доста ме учуди. Най- добре беше да я предупредя:

- Едва ли. Карлайл и Есме са харчили пари за теб.

- Ще го преживя.- поясни тя. Бела ги взе в здравата си ръка и блъсна вратата. След секунди седях отново до нея.

- Дай поне да ти ги нося- помолих Бела. Ръката сигурно я болеше.- Ще те чакам в стаята.

Бела се усмихна. Да… Това също щеше да ми липсва.

- Благодаря.- каза тя и не ме остави да се потопя в тъжни, болезнени мисли.

- Честит рожден ден.- въздъхнах аз и се наведох да я целуна. Тя ме правеше щастлив и  жив и не можех да бъда в лошо настроение, когато беше около мен.

Когато се изправих, тя се надигна на пръсти, за да удължи целувката, но аз се усмихнах криво и изчезнах в тъмнината.

Качих се през прозореца и влязох в стаята на Бела, преди тя да е стигнала входната вратата. Седнах по средата на леглото и започнах небрежно да въртя една от кутиите. Не ми се мислеше за нищо, затова се заслушах какво се случва долу.

Чарли все още гледаше мача и в мислите му се въртяха само обиди по адрес на противниковия отбор. Той чу, когато Бела влезе в къщата.

- Бел?- провикна се Чарли.

- Здрасти, татко.- поздрави Бела.

- Как беше?- поинтересува се баща й.

Какво ли щеше да му каже Бела? Заслушах се.

- Алис се беше престарала. Цветя, торта, свещи, подаръци- пълна програма.

Хмм. Значи не беше толкова ядосана? Прекалено спокойно говореше, за да е недоволна от празненството.

- Какво ти подариха?- полюбопитства Чарли.

- Радио за пикапа и множество неизвестни.- похвали се Бела.

- Еха.

„Радио за колата? Не е ли малко скъпичко? Е, много щедро от тяхна страна”- помисли си Чарли.

- Аха. Е, аз смятам да си лягам.- каза Бела и му помаха.- До утре.

- Какво ти е на ръката.- Чарли беше забелязал. Каква ли лъжа щеше да измисли този път?

- Спънах се. Нищо работа.- не много  изобретателно от нейна страна, но с късмета на Бела всичко можеше да се очаква.

„Ох, Бела. Защо не внимаваш повече?…”- разтревожи се Чарли.

- Бела…- въздъхна той и поклати глава.

- Лека нощ, татко.- каза Бела и забърза към банята.

Бела облече новата си пижама (не отричах, че изглеждаше много по- добре в нея, отколкото в стария анцуг ), изми си зъбите и лицето и забърза към стаята.

Аз все още си играех с едната кутия. Не бях помръднал и сантиметър.

- Здрасти.- каза тя и се сгуши в мен.- Може ли вече да си отворя подаръците?

?!?!?!

- Откъде този ентусиазъм?

- Ти ми разпали любопитството.- ах, Бела. Усмихнах се незабележимо.

Тя взе подаръка от Есме и Карлайл.

- Позволи на мен- предложих аз и поех подаръка от ръцете й.

Махнах опаковката с едно бързо, плавно движение и й подадах бялата продълговата кутия.

- Мислиш ли, че ще се справя с вдигането на капака?- измърмори Бела, но аз се направих, че не съм я чул. Не исках да се караме точно сега.

Когато Бела отвори подаръка си, й трябваше малко време, докато разбере какво е.

- Ще ходим до Джаксанвил?- беше необичайно развълнувана. Та това беше ваучер за самолетни билети за мен и нея. Не струваха малко…

- Такава е идеята.- само това успях да й кажа. Защо да й давам напразни надежди? Да, наистина трябваше да отидем до Джаксанвил по план, но сега… Сега всичко беше различно. Скоро аз нямаше да съществувам за Бела…

- Не мога да повярвам.- прекъсна тя мислите ми за пореден път. Точно сега й бях много благодарен, че го е направила.- Рене ще полудее! А ти нищо против ли нямаш? Там е слънчево, ще трябва по цял ден да стоиш на затворено.

- Мисля, че ще го преживея.- не исках да помрачавам щастието й. Предпочитах да живее с илюзията, че ще ходим. Намръщих се- защо и аз не й бях взел нещо скъпо? – Ако имах представа, че ще реагираш нормално на този подарък, щях да те накарам да го отвориш пред Карлайл и Есме. Мислех, че ще се размрънкаш.

- Е, определено е твърде скъп. Но поне ще те взема със себе си!

Засмях се- значи все пак имаше някаква частица от нея, която я караше да харесва рождения си ден, а и смеха ми помогна да скрия болката, която ми причини последното й изречение… защото Бела нямаше да ме вземе със себе си…

- Сега вече ми се иска и аз да бях похарчил малко пари за твоя подарък. Не знаех, че си в състояние да проявявяш здрав разум- споделих с нея.

Бела остави настрана билетите и посегна с любопитство към моя подарък. Но аз го дръпнах от ръцете й и го разопаковах, както предния.

Подадах й прозрачната кутиика със сребрист диск вътре.

- Какво е?- попита Бела.

Но аз не й отговорих. Не исках да й обяснявам, а исках тя сама да разбере. Това беше малкият подарък, в който бях вложил всичката си любов към Бела.

Взех диска и го сложих в плеъра й, който седеше на нощното шкафче. Натиснах бутона за пускане и двамата заслушахме. В този диск бях записал всичките си творби, а първата беше приспивната песен на Бела. Мелодията се носеше из стаята, топла и нежна като Бела. Очите й се напълниха със сълзи и тя посегна да ги избърше преди да са потекли.

Не разбирах. Защо плачеше? Дали не я болеше ръката?

- Ръката ли те заболя?- попитах разтревожен. Тя отново страдаше заради мен…

- Не, не ръката ми- зауспокоява ме Бела- Прекрасно е, Едуард. Не би могъл да ми подариш нещо по- красиво. Просто не мога да повярвам.

Бела замълча и двамата отново заслушахме. Значи й харесваше? Плачеше от радост… За миг и аз се почувствах щастлив- бях зарадвал и ощастливил моя ангел.

- Реших, че няма да ми позволиш да ти купя пиано, за да мога да ти свиря тук.- пошегувах се.

- Напълно си прав.- потвърди Бела.

- Как ти е ръката?

- Съвсем добре.- Защо ли не й вярвах? Чертите върху лицето й я издадоха. Какво можах да направя? Как да й помогна?

- Ще отида да ти донеса един тиленол.- реших накрая.   

- Нищо не искам.- възрази Бела, но аз вече бях до вратата. Естествено, че не искаше нищо. Нали така щеше да изглежда слаба и безпомощна, а тя мразеше това. Бела…

- Чарли.- изсъска тя.

Чарли не знаеше, че оставам тук почти всяка вечер и със сигурност нямаше да му хареса, но баща й беше заспал пред телевизора, на долния етаж и нямаше нито да ме види, нито да ме усети.

- Няма да ме види.- обещах аз. Отидох, взех шишенцето с хапчетата от банята, напълних й чаша вода и се върнах преди вратата  да се затворила. Чарли не разбра нищо.

Бела взе хапчетата и водата , без да спори. Явно бях прав- ръката наистина я болеше.

Приспивната песен на Бела все още се носеше около нас, лека и спокойна.

- Става късно.- отбелязах аз. Вдигнах Бела с едната си ръка, а с другата дръпнах покривката. После нежно и внимателно положих главата й върху възглавницата и я завих с одеялото, като легнах до нея. Прегърнах я с една ръка, а тя се облегна на рамото ми и въздъхна доволно.

- Благодаря още веднъж.- прошепна Бела.

- Няма за какво.

За какво ми благодареше? За това, че я излагах на опасност? Аз бях чудовище. Дори да не убивах хора, пак отнемах животи. Аз бях създание на дявола. Бях създаден да убивам. Бях самото зло.

А Бела? Тя бе най- крехкото и нежно същество. Най- красивото. С най- чистата и несъгрешила душа. А с мен и семейството ми беше в беда, всяка секунда я грозеше опасност.

Ангел и Демон.

Добро и Зло.

Не можеха да съществуват заедно. Не трябваше да бъдат заедно.

Загледах се в пространството. Щях да обсъдя всичко с Карлайл. Щях да му обясня намерението си. Той щеше да ме разбере.

Не можех да бъда с Бела. Обръщах се против природата. Излагах на опасност едно невинно, крехко създание.

Но това повече нямаше да е така. Бела щеше да бъде в безопасност. Никой нямаше да може да нарани. Нас, аз и семейството ми, нямаше да ни има, а с нас смъртта надвиснала над нея в очакване, също щеше да си тръгне.

Едва понасях болката. Болката, която егоистът в мен ми причиняваше. Как щях да живея без Бела? Но това не беше важно. Никога не е било от значение. Чувствата ми към Бела не трябваше да ме водят… Или точно тях трябваше да следвам? Любовта ми към моя ангел беше толкова силна, че не можех да понеса той да е в опасност и да бъде нараняван… Любовта ми беше толкова силна, че надделяваше над егоиста и вече от значение беше единствено и само безопасността на Бела.

Решението беше взето и връщане назад нямаше…

- За какво мислиш?- попита внезапно Бела. Бях потънал така дълбоко в мислите си, че не бях забелязал, че Бела не е заспала все още. Бях й благодарен, че прекъсна спора, който водех със самия себе си. Страхувах се, че болката, която ми причиняваше дилемата , скоро ще ме завладее изцяло, а аз не исках това. Разговорът с Бела ме разсейваше донякъде.

 Забелязах, че приспивната песен на моята лястовичка е свършила. Беше отлетяла, така както скоро Бела щеше да отлети на свобода, освободена от здравата хватка на смъртта… Заслушах се отново, за да се разсея от мислите си. Вървеше любимата песен на Есме.

Погледнах Бела, това невероятно, красиво, крехко създание…. Тя все още очакваше моя отговор. Не исках да я лъжа, но беше изключено да й кажа всичко, което се въртеше в главата ми, затова простичко й отговорих:

- Всъщност разсъждавах върху доброто и злото.

Бела потрепери леко и после явно реши да смени темата, за да ме изтръгне от мислите ми:

- Помниш ли, че реших да не се преструваш, че нямам рожден ден?

- Да.- отвърнах предпазливо аз. Какво ли беше й хрумнало този път?

- Ами, мислех си, понеже имам рожден ден, че ми се иска пак да ме целунеш.- обясни Бела.

- Днес си много лакома.

- Така е, но моля те, не прави нещо против волята си.- добави моята лястовичка подразнена.

Замислих се. Това момиче нямаше ли поне капчица чувство за самосъхранение? Нали се беше появило, когато тръгнахме от къщата… Явно отново се беше изпарило… Въздъхнах. Щом искаше. Все пак днес имаше рожден ден. Нали така?

- Пази боже, да направя нещо против волята си.- отчаяно отвърнах аз. Моят ангел си нямаше дори и най- малка представа колко много неща казваха тези думи, но скоро щеше да разбере…

Хванах брадичката й и допрях студени устни до нейните. Пламъците в гърлото ми се разбушуваха, а сърцето на Бела отново започна да се опитва да изкочи от гърдите й.

Изведнъж осъзнах, че това може би е последната ни целувка- целувка, с която трябваше да се сбогувам с Бела, моя ангел, моята лястовичка, моят живот…

Устните ми станаха по-настойчиви, а свободната ми ръка зарови пръсти в косата й. Тя също се притисна към мен.

Целувката ни ми напомни за миналата пролет, когато трябваше да се разделим, за да не може Джеймс да открие Бела. Не знаех дали ще я видя отново. Докато се целувахме за сбогом, осъзнах, че можеше никога повече да не сме заедно. Сегашната целувка съдържаше същата болезнена страст, както онази целувка.

Реших да се отдам на момента, а не на мисли за болезненото минало и неизвестното бъдеще. Усещах Бела толкова близо до себе си. Тя се притисна в тялото ми още по- силно и страстно. Опасявах се да не изгубя контрол, затова много нежно, но решително я отблъснах от себе си. Бела легна на възглавницата замаяна, а сърцето й все още не беше забавило ритъма си.

- Извинявай. Това беше доста неуместно.-казах й.

Учудих се, че аз също също бях задъхан.

- Аз нямам нищо против- изпъшка Бела.

Бела никога не мислише за себе си. Никога не внимаваше. Не умееше да се пази… Намръщих се- как щях да оставя това ранимо същество само?… Без закрила.

Но какво правех аз за нея- закрилях я? Жестоко се лъжех. Та аз бях много по- голяма опасност, от камъка, в който можеше да се спъне или от ножа, на който можеше да се пореже. Предпочитах да й разбия сърцето, отколкото да продължавам да я излагам на смъртна опасност.

- Опитай се да поспиш, Бела.- помолих я аз.

- Не, искам пак да ме целунеш.- възрази тя.

- Надценяваш самоконтрола ми.- предупредих я.

- Какво те привлича повече- кръвта или тялото ми?

Ох, Бела… Нямаше ли какво друго да ме питаш? Не исках да й отговарям. Срамувах се от отговора. Но големите кафеви очи на Бела ме съзерцаваха в очакване.

- Резултатът е равен.- предадох се накрая и се усмихнах против волята си, но бързо отново станах сериозен.- А сега защо не спреш да си насилваш късмета и не си лягаш?

- Добре.- съгласи се Бела и се притисна към мен.

Загледах се в нея. Проследих с поглед всяка нейна черта на лицето й- не исках да забравя това съвършенство… никога. Започнах да разделям кичурите на косата й много внимателно, за да не ме усети. За жалост не можех да се наслаждавам на необятните й очи в момента.

Бела притисна ранената си ръка в рамото ми, за да облекчи болката, предположих. Тя се отпусна спокойна в прегръдката ми- явно студенината, която излъчваше тялото ми успокояваше болката- радвах се, че поне можех да й бъда полезен с нещо, докато все още бяхме заедно и бях до нея.

Бела потрепери от някаква лоша мисъл… или защото й беше студено? Завих я по-плътно с одеялото.

Много скоро Бела заспа дълбоко, а аз отново потънах в мисли за доброто и злото.

 

 

 

 

 

Трета глава очаквайте догодина (2010).

 

 

 

П.П. Съжалявам, че ще се наложи да почакате, но трябва да ходя на училище!

Все пак ви обещавам, че ще напиша цялата книга.

 

 

 

Приятно чакане! ;]

 

New Moon. Глава първа „Рожден ден” – Фенфикшън на български.

Етикети

Chace Crawford, Choice Hotties, Christabel, Comic Con 2009, Ашли Грийн, Ванкувър, Джаспър Уитлок, Затъмнение, Келън Лъц, Кристен Стюарт, Меган Фокс, Новолуние, Остров Есме, Робърт Патинсън, Тейлър, бюлетини Ashley Greene, дневен бюлетин, здрач, мона лиза, новини, Eclipse, fan fiction, HitFix, Justin Chon, Kellan Lutz, kiss, Kristen Stewart, L.A., Megan Fox, New Moon, тийзър трейлър, фен фикшън, Radar online, Robert Pattinson, taylor lautner, Teen Choice Awards, twilight, Twitter, Vancouver

 

Глава първа „Рожден ден”

 

Автор: Twilight_4ever

Редактор: Mona liza

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

 

              Стоях в стаята на Бела, седнал на клатещия се стол, и я гледах как спи.  Естествено на няколко пъти изрече името ми, но така и не разбрах какво сънува. Все още се дразнех от факта, че тя е единствената, чиито мисли са скрити за мен, но тя беше доволна от този факт…

     Оставаха пет минути до полунощ .Не ми беше нужен часовник, за да го разбера- с годините се научих да разпознавам часа по разположението на луната.

     Денят, който Бела толкова мразеше, настъпи. Станах отидох до леглото й, целунах я по челото, но не казах нищо. Тя толкова мразеше рождения си ден, че ми беше забранила да й го честитя. 

Постоях още малко при нея.Следях всяко нейно движение. Вслушвах се във всяка нейна дума. Можех да седя и да я гледам с дни как спи и пак нямаше да ми писне, но се съмваше, затова реших да тръгвам. Трябваше да проверя какво е решила да прави Алис за рождения ден на Бела. Тя не желаеше нито парти, нито подаръци, но Алис си беше Алис.

Излязох през прозореца и се затичах към вкъщи. Едва виждах дърветата. След няколко секунди отворих входната врата. Въздъхнах- нямаше да се хареса на Бела. Всичко беше покрито с розови свещи и с доста кристални купи, пълни със стотици рози. До пианото ми имаше маса с бяла покривка, върху която беше поставена розова торта, още рози, натрупани стъклени чинии и няколко подаръци, всички със сребърни опаковки. Алис все пак й беше купила подаръците. От няколко дни  сестра ми знаеше, че майката на Бела ще й подари албум, а баща й- фотоапарат, подаръци, които Бела беше помолила изрично да не получава, но явно никой не й обръщаше внимание…

Качих се по стълбите и влязох в стаята си. Пуснах уредбата- дискът беше на Дебюси. Спомних си денят, в който Бела за пръв път видя стаята ми, спомних си всяка секунда от миговете прекарани заедно тук… сами.

Преоблякох се и легнах на дивана в стаята си. Искаше ми се да мога да поспя- бях забравил какво е. И да сънувам, да сънувам Бела.

Имаше още няколко часа докато тръгнем за училище, затова се заслушах в мелодията, която се носеше из цялата стая. Припомних си  лятото: най- дъждовното лято на Форкс, но прекарано с Бела, беше най- прекрасното в целия ми живот. По точно- най- прекрасното лято през цялото ми съществуване. Много често, с Бела, ходехме на нашата полянка и прекарвахме часове там. Докато си припомнях една от целувките ни на полянката, чух Алис да идва към стаята ми. Време бе  да тръгваме за училище. Розали и Емет бяха „завършили” и бяха на меден месец. Отново.

Спрях музиката и излязох от стаята, преди Алис да е направила още една крачка.

„Добро утро, Едуард. Пак беше при Бела, нали? Честити ли й вече рождения ден? Дали ще й хареса подаръка, който й нося? А видя ли украсата? Какво мислиш? Малко ли е или съм прекалила… Дали да не сложа малко розови балони с форма на розички…”

- Алис, моля те! Знеш, че Бела не иска парти, дори това няма да й се хареса- не прави нещата по- сложни … Моля те…

„Добре де, добре… С волвото ти ще ходим, нали? … Да, прав си няма да е много щастлива, но ще хареса твоя подарък, не чакай … ооо, не, няма да го хареса… ааа, не- ще го харе…”

 Картината беше размазана, имаше кръв и две лица- едното беше на… Бела?!

- Алис какво беше това? АЛИС, ТОВА БЕЛА ЛИ БЕШЕ ?!?

- Не знам, Едуард, не мога да видя- съжалявам… Но съм почти сигурна, че това НЕ БЕШЕ БЕЛА !… И стига си ми викал!

„А сега ще се качваш ли в колата или ще ходиш пеш ?!”

Не бях забелязал, че сме стигнали до гаража. Качих се в колата и запалих, но не гледах пътя, мислих за това, което беше видяла Алис… Да, може би беше права и това не беше лицето на Бела… Но каква беше тази кръв? Чия беше? Исках да разбера, но как?…

Наближихме училището, затова спрях да мисля за това и се опитах да си придам безразличен вид, не исках Бела да разбира за видението на Алис. Паркирах колата, облегнах се на нея и зачаках Бела.

„Идва насам. Ще е тук след няколко минути”

Това бяха единствените мисли на Алис, явно не искаше да ме тревожи…

Чух от далеч двигателя на старата й кола. Пристигна след секунди. Когато слезе, не личеше да е много щастлива. Алис заподскача към нея. Беше във възторг, въпреки видението. Това малко ме успокои. Явно беше убедена, че лицето не беше на Бела.

- Честит рожден ден, Бела!- чух да казва Алис.

-  Ш-ш-т!- изсъска Бела и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не я беше чул. Подсмихнах се леко, така че да не ме забележи- значи все пак не искаше никой да разбира, че днес има рожден ден…

„Ооо, Бела,  стига си хленчила!”

- Сега ли искаш да отвориш подаръка си или по-късно?- Алис продължаваше да упорства.

-  Никакви подаръци- измърмори Бела и аз отново се подсмихнах незабележимо.

Алис явно се предаде,защото след като поспори малко със себе си, „Бела човек ли  се води? Мислех, че хората обичат рождените си дни… Защо Бела е такава? Защо… ?“, се отказа и смени темата.

- Добре. По- късно тогава. Хареса ли ти албумът, който майка ти ти прати? И фотоапарата от Чарли?

- Аха. Страхотни са.- въздъхна Бела.

- На мен ми се струва добра идея. Само веднъж си абитуриент. Можеш да документираш преживяването.- усмихна се Алис.

- Колко пъти ти си била абитуриентка?- сестра ми малко се стресна от внезапнния обрат на разговора , но след няколко секунди простичко отговори:

- Това е различно.

В този момент Бела и Алис стигнаха до мен. Подадах ръка на Бела и тя нежно я пое. Усетих топлината , която идваше от нея. В този момент сърцето й заби по-бързо и аз отново се усмихнах, но този път тя забеляза реакцията ми. Вдигнах свободната си ръка и проследих много внимателно и нежно линията на устните й.

- Та, както бяхме обсъдили, не ми е позволено да ти пожелая честит рожден ден, така ли?

- Да. Точно така.- Докато ми отговаряше, се взираше в застиналото ми лице.

- Просто проверява- уточних аз и прокарах ръка през косата си- Може и да си променила мнението си. Повечето хора очевидно се радват на рождени дни и подаръци.

„Повечето хора… Едуард, тя  определено не е „повечето хора” ”

 Алис се засмя на собствената си шега, а после добави:

- Разбира се, че ще се радва. Всички би трябвало да са мили с теб и да ти угаждат, Бела. Кое е най-лошото нещо, което може да се случи?

Не знам какво точно си помисли Бела за последния въпрос, но моите мисли започнаха трескаво да се въртят. Какво искаше да каже,Алис? Наистина ли бе сигурна, че лицето във видението й не е на Бела?! Лицето ми придоби разтревожен вид  Виждах се в мислите на Алис. Опитах да спра да мисля за това. Погледнах Бела и се зачудих какво ли съм направил, за да заслужа този ангел? В този миг тя отговори на въпроса на Алис само с две думи:

- Да остарееш.- Застинах. Усмивката, която си бях сложил като маска, изчезна. Не се интересувах дали Бела ще забележи промяната или не. Тя трябваше да разбере веднъж завинаги, че няма да позволя тя да стане една от нас. Нямаше да й отнема правото да живее. Не исках да я обричам на този живот- живот на чудовище, живот без душа. Тя го искаше много, искаше да е вампир, но аз нямаше да отстъпя. „Задънена улица”, винаги стигахме до там, когато започвахме да спорим по този въпрос.

- Осемнадесет не е чак такава голяма цифра. Жените обикновено не дочакват ли до двадесет и девет преди да започнат да се разстройват от рожденните дни?- поинтересува се Алис.

- По-възрастна съм от Едуард. – промърмори Бела. Въздъхнах. Това беше една от причините да иска да стане вампир, колкото се може по- бързо. Опитвах да й обясня, че ще я обичам дори когато стане „сбръчкана баба”- както казваше тя.

- Технически- отвърна Алис- Само с една малка годинка, обаче.

Бела се замисли и около минута не каза нищо. Много ми се искаше да я попитам  за какво толкова си мисли, но Алис смени темата много бързо.

- По кое време ще си в къщата? „Всичко е готово- само теб чака!”

- Не знаех, че имам планове да бъда там.- измърмори Бела.

- О, не ставай лоша, Бела! –Ако можеше, Алис щеше да се разплаче с глас, само и само Бела да се съгласи – Няма да ни развалиш веселбата по този начин, нали?

- Мислех си, че на рождения си ден трябва да правя това, което аз искам.- отвърна й Бела с надежда в гласа.

„Ооо, Едуард моля те помогни ми. Мооооля …”

- Ще я взема от Чарли веднага след училище.- не знаех дали постъпвам правилно, но бях почти сигурен, че след като си получи подаръците, Бела ще омекне и ако имах късмет, можеше да се позабавляваме малко.

- Трябва да работя – възрази упорито Бела. Такава си беше…

- Всъщност не трябва – каза Алис самодоволно. – Вече говорих с госпожа Нютън по въпроса. Тя размени смените ти. Каза ми да ти пожелая „Честит рожден ден”.- Алис се усмихна „Всичко съм уредила , няма да те оставя да работиш на рождения си ден, разбира се!”

- Аз-аз все още не мога да дойда – заекна Бела, като се опитваше да намери извинение. – Аз, ами, не съм изгледала още „Ромео и Жулиета” за часа по английски.

 Алис изсумтя.

       – Знаеш наизуст „Ромео и Жулиета”. – „По- добре дори от мен, а това си е голямо постижение” . Усмихнах се незабележимо. Незабележимо  за Бела.

- Но, господин Бърти каза, че трябва да го видим изиграно, за да го оценим напълно- точно така Шекспир е искал да бъде представено- не се предаваше Бела.

Завъртях очи- естествено, че Бела се опитваше да избегне партито- та тя мразеше празненствата. Но и Алис не се отказваше. „Няма! Всичко е готово и ти ще дойдеш- независимо как ще те вкарам в къщата”

- Ти вече си гледала филма – продължи Алис.

- Но не и версията от 60-те. Господин Бърти каза, че е най-добрата.- Не разбирах. Бела продължаваше да упорства. Толкова много ли мразеше партита? Или мразеше партито за рождения си ден? Онова чуство, че не мога да чета мислите на Бела, отново ме загъделичка. Не издържах. Исках да разбера какво си мисли , но Алис отново ме изпревари.

       – Можем да го направим по лесния начин или по трудния, Бела, но и в двата случая…  „Едуард, моля те, помогни ми, защото иначе ще отида у тях и ще я отвлека, а после, ако се наложи, ще я завържа за някой стол и един по един ще й давам пода-…”

- Успокой се, Алис.- надявах се Бела да не заподозре, защо така настоятелно помолих сестра си да се успокои-  Ако Бела иска да гледа филм, тогава да гледа. Денят си е неин.

- Решено значи.- добави бързо и доволно Бела.

„НЕЕЕЕЕЕ!”. Отчаяния вик на Алис отекна в съзнанието ми.

- Ще я доведа към седем . Това ще ти даде повече време, за да приготвиш нещата- добавих бързо, без Бела да усети паузата. Реших, че така е по-добре: да слушам оплакванията на Бела, отколкото да усетя гнева на Алис. Един от вампирите, които често ни идваха на гости, се беше скарал с Алис. Тя се разгневи ужасно много. Алис беше тази, която го изпрати от къщата ни. Повече не дойде да ни види. Сестра ми доста го е стреснала онази вечер. Така че предпочетох мърморенето на Бела.

Алис се засмя щастливо и победоностно.

- Звучи добре. Ще се видим довечера, Бела! Ще бъде забавно, ще видиш.- засмяно каза Алис. После целуна Бела по бузата и се затича към училището, преди тя да е възразила.

„Наистина ти благодаря, Едуард! Без теб нямаше да се справя”. Обърна се и ми намигна, така че само аз я видях.

- Едуард, моля те…- започна Бела, но аз нежно сложих единия си пръст върху устните й и простичко я помолих:

- Нека да обсъдим това по-късно. Ще закъснеем за час.

Тръгнахме към сградата. Влязохме в стаята и седнахме на обичайните си места- един до друг. С малко чар бях убедил администраторките да седя до Бела почти всеки час. Бях много щастлив всеки час да се наслаждавам на красотата и аромата й, за пръв път от много години не съжалявах, че съм използвал един от вампирските си дарове. Хубавото беше, че вече никой не ни гледаше втренчено и почти никой не ни обсъждаше. С малки изключения. Майк Нютън не се беше отказал. Беше решен,че ако скъсам с Бела, или тя с мен, което бе по- добре за него, той ще я има на всяка цена.

За това не се учудих, когато видях, че е отслабнал и се опитва да имитира прическата ми. Жалка гледка. Подразниха ме и мислите му. Както винаги.

„Оооо, звездната двойка- как сме! Уффф, тоя фукльо още ли е с нея? Не знам Бела как го трае. Надуто богаташче. Да вземеш да се махнеш със семейството си от Форкс, че ако те хвана така ще те заритам, че здрава кост няма да ти оста-…”

Игнорирах го, а на Бела се усмихнах. Никога не съм можел да понасям високомерието му. Докато тя сядаше на мястото, Майк ми хвърли един кървав поглед, а заради това което си помисли ме напуши на смях „Ще те смажа, високомерно богаташче!” Я! Кой бил високомерен ? Изключих Нютън от мислите си и ги насочих към прелестното същество до мен. Толкова я обичах. Не знаех как съм съществувал без нея до сега, но знаех, че от сега нататък няма да мога да съществувам без нея . Можех ли да бъда такъв егоист? А тя как все още беше с мен? Когато седяхме в стола и аз и Алис бяхме с Бела, другите не разговаряха с нас. От мислите им знаех, че когато нас ни няма, през по-слънчевите дни, невидимата граница изчезва и те нямат нищо против тя да се включи в разговора им. На нас с Алис не ни пречеше, но се страхувах Бела да не се почувства отхвърлена и игнорирана…

Неусетно вече беше следобед. Алис вече беше тръгнала с волвото и изрично ми беше наредила да доведа Бела вечерта. Отидох до пикапа , но не й отворих шофьорската врата, а другата. Днес щеше да се вози, въпреки че мразех да карам стария пикап . Толкова бе бавен. Защо не ми позволи да й купя нова кола? Отново не я разбирах.

Бела скръсти ръце и остана под проливния дъжд, упорита както винаги. Каква ли беше причината сега? Не се наложи да чакам дълго, за да разбера, че съм отгатнал правилно. Прекалено добре я познавах.

- Имам рожден ден, не може ли аз да карам?

Реших да се направя на ударен и й обясних простичко:

 - Преструвам се, че нямаш рожден ден, както ти пожела.

Но Бела не се предаде толкова лесно:

- Ако нямам рожден ден, тогава не трябва да идвам у вас довечера…

Това момиче знаеше какво да каже!

- Добре тогава. Честит рожден ден!- тя знаеше какво да каже, но аз не се огъвах лесно.

-Ш-ш-т!- помоли Бела с половин уста, после се качи в колата малко начумерена.

Докато караше се сетих, че един от подаръците й беше радио. Заклатих неодобрително глава докато си играех с нейното:

- Радиото ти има ужасен обхват.

Тя се намръщи:

- Искаш хубаво стерео? Карай собствената си кола.- думите й бяха остри, а тя никога не се държеше грубо с мен. Не знаех защо е ядосана, но ми стана смешно, защото тонът и беше нереален. Това не беше тя, а и изражението й когато се ядосаше беше неповторимо. Леко се подсмихнах.  Не знаех дали е забелязала.

Бела паркира пред къщата на Чарли. Протегнах ръце и много внимателно обхванах лицето й. Тя бе най- нежното и най-чупливото същество. Беше нежна като сапунено мехурче. Много внимателно и нежно притиснах пръсти до слепоочията й.

- Би трябвало да си в добро настроение, точно днес от всички дни.- прошепнах в ухото й. Сърцето й забърза ритъма си.

- А ако не искам да съм в добро настроение?- нервно попита Бела.

- Много лошо.

Наведох глава и притиснах устните си към нейните. Усетих топлината й, устните ми пламнаха, но нямах нищо против. Продължих да се наслаждавам на целувката заедно с Бела, докато тя не обви ръце около врата ми и не започна да ме целува по-страстно. Завъртях главата си леко и много внимателно се освободих от хватката й. Освен предпазливите целувки друго не позволявах. Трябваше да внимавам и винаги да се контролирам, а това не беше лесно, когато започваше да ме целува така. За това поставих граници във физическите ни отношения. Достатъчно бе да допрем устните си и да се отдадем на аромата на другия. Бела винаги забравяше и се опитваше да ме задържи до себе си по- дълго, но за щастие аз бях по-силния.

- Бъди послушна, моля те.- прошепнах срещу бузата й, а после за последно допрях нежно устните си до нейните. Сърцето й отново заби лудешки , а аз се наслаждавах на звука. Когато се отдръпнах от нея, тя кръстоса ръцете пред стомаха си. Пулсът й все още не можеше да се успокои, а сърцето й биеше все така лудешки и се опитваше да излезе и да избяга. Тя положи едната си ръка върху гърдите си и се заслуша в ритъма на това, което беше под тях- сърцето.

- Мислиш ли, че някога ще стана по-добра в това?- Бела попита по-скоро себе си – че сърцето ми някой ден ще спре да се опитва да изскочи от гърдите ми, когато ме докоснеш?

- Наистина се надявам, че не!- казах с леко самодоволна усмивка. Обичах да следя ритъма на сърцето й. Обичах, когато пулсът й се ускоряваваше, когато я докоснех. Обичах аромата й, който усещах по-силно, когато се доближа до нея. Обичах Бела. Какво щеше да стане, ако се превърне във вампир? Не исках да мисля за това , нито да подхващам темата. Беше достатъчно разстроена заради партито на Алис. Не исках да я тревожа допълнително.

Тези мисли минаха през главата ми за стотни от секундата и Бела не забеляза нищо. Само завъртя очи, заради самодоволния ми отговор и после помоли:

- Да отидем да гледаме как Капулети и Монтеки се избиват, става ли?

- Твоите желания са заповед за мен.

Влязохме в хола и аз се изпънах на канапето, докато Бела включваше филма и превърташе надписите. После седна в края му и аз я придърпах към себе си. Завих я с едно одеало, защото се страхувах да не измръзне. Отново ми се искаше да разбера какво си мисли. Защо не седне на дивана на топло и мекичко, а седи в мен-твърд студен камък? Отново се зачудих как така Бела искаше да е с мен? Дали Майк не беше прав, че той е  по-подходящ за нея? Филмът започна и се наложи да спра да мисля за Нютън, но настроението ми си остана мрачно.

- Знаеш ли, никога не съм търпял особено Ромео.- трябваше да си го изкарам на някой и избрах първия, за когото се сетих- Ромео. Бела не трябаше да разбира за мислите ми.

- Че какво му е на Ромео?- попита раздразнено и обидено Бела. На лицето й се появи онази физиномия, която правеше, когато не е доволна. Усмихнах се незабележимо.

- Ами, като за начало, той е влюбен в тази Розалин – не мислиш ли, че това го прави малко непостоянен? И тогава, няколко минути след сватбата им, той убива братовчеда на Жулиета. Това не е много умно. Грешка след грешка. Можеше ли изобщо да разруши щастието си по-съвършено от това?- обясних на моята Жулиета аз.

Бела въздъхна:

- Да не би да искаш да гледам филма сама?- поинтересува се тя.

- Не, и без това през повечето време ще гледам теб.- какво друго можех да й кажа освен истината. Тя беше единственото нещо, което исках да гледам. Започнах да рисувам малки фигурки върху ръката й, за да не се върна към по-мрачните си мисли от по- рано.- Ще плачеш ли?

- Вероятно – призна си тя – Ако следя филма.

- Няма да те разсейвам тогава.- Това щеше да е интересно, от много време не бях виждал някой да плаче. Смятах филма за клише, така че щеше да е весело да гледам някой да плаче на него, дори това да е моята Бела. Която толкова обичах, а и тя мен. Трябваше да спра да мисля за това някак си, затова започнах да целувам косата й. Ароматът й ме обладаваше и изгаряше, но се опитвах да не мисля за огъня в гърлото си. Наслаждавах се на аромата на моя ангел и забравих всички тревожни мисли. Тя ме опияняваше. Започнах да нашепвам думите на Ромео в ухото й, за да се разсея напълно от мислите си. Когато Жулиета се събуди и откри новия си съпруг мъртъв, Бела наистина плака. Това ме развесели малко.

- Трябва да призная, че малко му завиждам тук.- казах й аз, докато подсушавах сълзите й с кичур от коста й. Те се стичаха по лицето й и аз просто бях пленен от тях. Исках да взема някоя от тях и да я разгледам. Те бяха толкова красиви и нежни. Като Бела. Тъкмо щях да посегна да докосна една от тези прозрачни капчици, когато Бела отвърна:

- Ами, че тя си е много хубава.

Тя не разбираше ли, че бе единствената за мен? Защо да завиждам на Ромео? Изобщо не я харесвах тази Жулиета!

- Не му завиждам за момичето, а за леснотата на самоубийството.- обясних й с леко раздразнен глас- На вас хората ви е толкова лесно! Само трябва да глътнете едно малко шишенце екстракт от растения…

- Какво?- ахна Бела, като ме прекъсна.

- Това е нещо, за което трябваше да се замисля веднъж и знаех от опита на Карлайл, че няма да е лесно. Дори не знам колко начина е опитал Карлайл, за да се самоубие в началото. След като е осъзнал в какво се е превърнал.

 Каралайл наистина беше опитвал всевъзможни начини да сложи край на живота си. Доста се смях, когато ми каза, че събрал около стотина червеи, сложил ги върху себе си и се надявал, че те ще го изядат, но те не успели да пробият кожата му и си тръгнали (нещастни?!). Реших да не споделям това с Бела. Тя едва ли би го приела за смешно, така че просто добавих:

- И той очевидно е все още в отлично здраве.

Бела се обърна, за да види лицето ми. Беше сериозна, когато ме попита:

- За какво говориш? Какво искаш да кажеш с това, че е трябвало да се замислиш веднъж?- звучеше малко уплашена, затова й отговорих , въпреки че нямах желание да разбира:

- Миналата пролет, когато беше… почти убита… –Спрях, за да си поема дъх и отново усетих аромата й. Не исках да разбира, че все още ме боли много, когато си спомня за този ден, затова си върнах дразнещия тон и продължих– Разбира се, стараех се да се фокусирам върху това да те намеря жива, но една част от ума ми правеше случайни планове. Както казах, за мен не е толкова лесно, колкото за един човек.

Бела се замисли. После погали белега на ръката си, който Джеймс й беше оставил миналата година. Поклати глава, сякаш искаше да се отърве от някакви лоши мисли и после повтори последните ми думи:

- Случайни планове?

- Е, нямаше да живея без теб. – завъртях очи. Тя какво си мислеше? Аз сега не можех да живея без да бъде до мен всеки миг. Ако спреше да съществува, ако умреше? Не исках да мисля, за това. Продължих:

– Но не бях сигурен как да го направя – знаех, че Емет и Джаспър никога няма да ми помогнат… та си мислех, че може би ще отида в Италия и ще направя нещо, което да провокира Волтури.- За пръв път споменавах Волтурите пред Бела. Спомних си онзи ден във Финикс, как бягах към балетната зала, по бърз от всички. Трябваше да спася Бела, но ако не успеех, щях да предизвикам Волтури! Щях да ги накарам да ме убият! Нямаше да живея без Бела дълго. Не можех да живея без нея.

- Какво е Волтури?- попита тя настоятелно и прекъсна мислите ми.

- Волтури са семейство – обясних й аз– Много старо, много могъщо семейство от нашия вид. Те са най-близкото нещо от типа на кралско семейство в нашият свят, предполагам. Карлайл е живял за кратко с тях през ранните си години, в Италия, преди да се е установил в Америка – спомняш ли си историята?

- Разбира се, че я помня.- отвърна Бела малко обидено, все едно ме питаше: Как мога да забравя такава история?

Бела се за мисли за кратко, но аз продължих разказа си:

- Както и да е, не трябва да дразниш Волтури. Не и освен, ако не искаш да умреш – или каквото и да правим там. – все на мен ми се падаше честта да разказвам на новите членове на семейството си за Волтури и затова вече се бях отегчил от този разказ, говорех наизуст, сякаш рецитирах стихотворение…

Изведнъж Бела взе лицето ми в ръце, погледна ме в очите и ужасено ми каза:

- Никога, никога, никога не си и помисляй дори за нещо подобно отново! Без значение какво може да ми се случи, на теб не ти е позволено да се нараниш!

Реакцията й малко ме стресна, но простичко и отвърнах:

- Повече няма да те поставям в опасност, така че няма смисъл.

- Да ме поставиш в опасност?! Мислех, че вече бяхме установили, че всичкия лош късмет е по моя вина?- Бела ставаше все по- ядосана- Как смееш изобщо да мислиш така?

На лицето й се изписа страх и болка.

Не знаех защо е уплашена и тъжна, затова я попитах:

- Какво би направила ти, ако ситуацията беше обърната?

- Това не е същото нещо.- отвърна тя.

Как така не е същото? Не разбирах. Отговорът й нямаше смисъл. Засмях се.

- Ами ако наистина ти се случи нещо?–Бела пребледня. Явно тази мисъл не й допадаше особено– Би ли искал да сложа край на живота си?

Какво?!?! Тя шегуваше ли се? Да сложи край на живота си? Исках да я разтътрся едно хубаво и да я питам къде си е загубила ума, макар че щом обичаше вампир, явно никога не е притежавала здрав разум. Не можех да си представя свят без Бела. Връхлетяха ме болка и отчаяние само при мисълта да има свят без Бела.

- Предполагам, че разбирам какво имаш предвид… малко.- признах си аз- Но какво бих правил без теб?- но не се и отказвах лесно.

- Каквото си правил и преди да дойда аз и да усложня съществуването ти.

Въздъхнах. Вече животът ми беше част от този на Бела не можех просто да се върна към предишния. Не само не можех- беше невъзможно. Аз не можех без Бела. Просто не можех…

- Казваш го, сякаш е най-лесното нещо.

- Би трябвало да е. Не съм чак толкова интересна.- отвърна ми Бела. Не можех да повярвам. Значи все пак не знаеше какво изпитвам към нея. Не знаеше колко много я обичам. И отново дойде въпросът без отговор. Защо тогава, за бога, беше все още с мен? И не само това. Искаше да прекара вечноста с мен! Какво я караше да остане с мен? Чувството, че не мога да прочета мислите й, отново ме раздразни. Исках да й обясня колко много значи за мен и че изобщо не смятам, че не е интересна. Отказах се, защото от подобен спор нищо нямаше да излезе.

- Няма смисъл.- напомних й аз. И тогава чух гуми на кола- колата на Чарли.

„Защо ли…? Какво ли да кажа на Бела- не й се гледа мач със сигурност. … с него е постоянно… парти и ще ме оставят сам?… Рене… фотоапарат…”

Мислите на  Чарли бяха много накъсани и не винаги го разбирах…. Може би беше в гена- мислите на Чарли бяха трудни за улавяне, а тези на Бела изобщо не ги чувах. Не ми хрумваше за пръв път, но всеки път след дълъг монолог установявах, че шансът е петдесет на петдесет и се отказвах да се боря с тази загадка.

Изпънах се в малко по- прилична поза и преместих Бела, така че телата ни да не се докосват.

- Чарли?- досети се бързо тя. Аз просто се усмихнах в отговор.

Когато чу колата на баща си, Бела ме хвана за ръката. Тя отново стана по- топла от обикновено. Когато Бела беше до мен си припомнях дните си като човек, припомнях си какво е топлина, а не пламъците, които често горяха в устата ми. Не се напрягах да чуя за какво си миси Чарли. Само видях, че носи пица в ръцете си.

- Здравейте, деца!–  ухили се той на Бела.– Помислих си, че ще ти хареса да си починеш от готвенето и миенето на чинии на рождения ти ден. Гладна ли си?

- Разбира се. Благодаря, тате.

Бела взе пицата и всички отдидохме в кухнята.

- Ще имаш ли нещо против да взема Бела на заем за вечерта?- попитах Чарли след като и Бела приключи с вечерята си.

- Няма проблеми – Марийнърс ще играят срещу Сокс тази вечер, така че няма да съм никаква компания…

- Ето.- каза Чарли, извади фотоапарата и го подхвърли на Бела. Ето какво е имал предвид под  „Рене… фотоапарат…” малко по-рано. И аз така реших, но кой може да бъде сигурен при тези объркани мисли.

Докато мислех, видях фотоапарата да се изплъзва от ръцете на Бела и ловко го хванах преди да се е разбил в земята.

- Добро хващане – отбеляза Чарли. – Ако ще има забавление у Кълън довечера, Бела, трябва да направиш няколко снимки. Нали знаеш каква е майка ти – ще иска да види снимките още преди да си ги проявила.

- Добра идея, Чарли – отбелязах аз и подадох фотоапарата на Бела. Тя веднага се обърна към мен и направи първата снимка.

-Работи.-каза щастливо Бела.

       – Браво. Ей, кажи здрасти на Алис от мен. Не е идвала скоро на гости-помоли Чарли и изви ъгълчетата на устата си надолу. Той обичаше компанията на Алис и не се страхуваше от нея. Явно наистина всичко беше ген. Как така всички ни отбягваха без да знаят защо се чувстват застрашени близо до нас, имаха инстинкт за самосъхранение?! А Бела- човекът който обичах най-много, и баща й не притежаваха този инстинкт. Те просто се чувстваха добре с нас и не им правеше впечетление, а Чарли не беше чак толкова наблюдателен като Бела и не забелязваше, че Кълън са различни.

- Само от три дни, тате– напомни му Бела– Ще й кажа.- добави тя

 - Добре. Забавлявайте се тази вечер.– каза Чарли. После се запъти към всекидневната, където го чакаха телевизора, дистанционното, удобния диван и мача.

Бях щастлив, Бела беше моя и нямаше къде да избяга, днес беше нейния ден и щях да я направя щастлива, нямаше да помрача тази вечер.

Усмихнах се триумфиращо и хванах крехката ръка на Бела, за да мога да я изведа от кухнята.

Когато стигнахме до пикапа, отново отворих пасажерската врата за Бела, но този път тя влезе без да каже и дума. Може би се надяваше, че щом не споменаваме рождения й ден нямаше да има парти? Но ако беше така, се лъжеше жестоко…

Карах на север през Форкс. Километражът показваше 80 км/ч и двигателят ръмжеше оглушително. Трябваше да направя нещо. Този пикап беше ужасен! Защо Бела не ми даваше да й купя една хубава, бърза кола, която ще може да вдига над 80 км/ч. без да издава звуци, от който си мислиш, че двигателя ще експлоадира всеки момент? Реших, че няма да загубя нищо, ако отворя темата за нова кола пред Бела. Отново, Бела ме изпревари:

- По-спокойно –предупреди ме тя. Защо пък да не я питам дали не иска кола за рождения си ден? Не, само ще й кажа, че се нуждае от нова кола или…

- Знаеш ли какво ще ти хареса? Едно малко двуместно ауди. Много тихо, доста сила… – започнах аз, но Бела ме прекъсна:

- Нищо му няма на пикапа ми. И докато говорим за скъпи несъществени неща, ако знаеш какво е добро за теб, няма да си похарчил пари за подаръци.- „заплаши” ме тя.

- Нито стотинка – отвърнах й аз добродушно. То така си и беше. Подаръкът ми беше чиста ръчна изработка и се надявах, че ще го хареса или поне ще се съгласи да види какво съм й направил.

- Хубаво.

За моят подарък не беше похарчено и пени, но останалите от семейството, особено Каралайл и Есме не обърнаха внимание на „заповедта” на Бела и й купиха доста големи подаръци, затова реших да я предупредя по някакъв начин…

- Ще ми направиш ли една услуга?

- Зависи от услугата.- отвърна тя. Защо винаги беше толкова подозрителна? Защото мразеше този ден, може би. Не можех да бъда напълно сигурен. Въздъхнах. Имах простичък отговор на всичко- това беше Бела. От нея никога не знаех какво да очаквам. Станах по сериозен, за да не реши, че се шегувам с нея и й обясних:

- Бела, последният истински рожден ден, който е имал някой от нас, беше този на  Емет през 1935. Позволи ни да се забавляваме и недей да се инатиш много- много довечера. Всички са страшно въодушевени.

Тя се стресна малко, но после се примири:

- Добре, ще се държа прилично.

Вече наближавахме и можех да чуя какво се случва в къщата.

„Ооо, Емет, ако не те обичах толкова никога нямаше да присъствам на това тъпо парти. А на всичкото отгоре трябва да се държа и прилично…”

Игнорирах Розали. Никога не съм харесвал начина, по който разсъждава. Нямаше да е лошо да кажа на Бела, че Емет и Розали също ще са тук:

- Вероятно би трябвало да те предупредя…

- Да, ако обичаш.

- Когато казвам, че всички са развълнувани… имам предвид всички.- започнах да увъртам аз.

- Всички?– задави се Бела.– Мислех си, че Емет и Розали са в Африка.

Наистина бяха в Африка… до днес сутринта. Всички си мислеха, че след медения месец, ще учат в колеж в Дартмут, но разбира се, Бела знаеше истината.

- Емет искаше да е тук.- обясних аз. Ако не настояваше толкова много едва ли Розали щеше да се съгласи да дойде.

- Но… Розали?- заекна Бела.

- Знам, Бела. Не се тревожи, тя ще се държи прилично.- успокоих я. Ако не заради мен и Каралайл, поне заради Емет. Роазали нямаше да помрачи този ден.

„Едуард, знам, че можеш да ме чуеш. Виж, реших да проверя дали всичко ше мине добре и дали Бела ще се забавлява. Надявам се да нямаш нищо против.”- чух мислите на Алис. И да имах нещо против, тя пак щеше да провери, а и ми беше малко трудно да й отговоря, затова просто се загледах в мислите й.

Преглеждаше бъдещето и за сега всичко беше наред. Изведнъж картините станаха размазани. Същото видение от сутринта- кръвта , двете лица. Едното толкова приличаше на Бела!! Но не можех да бъда сигурен- всичко беше размазано и картината се появи за стотни от секундата. Чаках Алис да каже нещо , но тя не „проговори” повече и спря да се рови в бъдещето. Трябваше да се разсея с нещо, за да не види Бела страха в очите ми. Но когато се обърнах към нея, тя също беше замислена, затова предположих, че не е забелязала нищо. Не беше минала повече от минута. Исках да й подаря нещо, нещо скъпо и красиво. Затова просто я попитах какво иска:

- Щом няма да ми позволиш да ти взема ауди, има ли нещо друго, което би искала за рождения си ден?

- Знаеш какво искам.- прошепна Бела.

НЕ! Не и тази вечер! Какво си мислеше Бела? Че това е игра? Хоп, ухапвам я и вече сме щастлива двойка до края на вечността. Не беше така, но тя не го разбираше. Не искаше да разбере…

- Не тази вечер, Бела. Моля те.

- Е, може би Алис ще ми даде това, което искам.

Не, никой  няма да ти дава това което искаш Бела. Исках да изкрещя думите. Исках да ме разбере. Исках да знае в какво ще се превърне. Имаше толкова много начини да бъдем заедно. Защо беше избрала точно този. Защо? Изръмжах- не можах да се сдържа, Бела трябваше да ме разбере. Тя нямаше да е една от нас. НИКОГА!

- Това няма да е последния ти рожден ден, Бела.- това беше истината. Нямаше да позволя Бела да се превърне в чудовище.

- Това не е честно!

Не можех да повярвам! Тя не се отказваше. Никой човек, който имаше малко мозък в главата си не искаше да е като нас- никой! Каква беше тя?! Защо искаше да продаде душата си на дявола? Защо се отказваше от тази чиста, нежна и прекрасна душа? Защо не се замислеше поне за малко? Този път не изръмжах, но изкърцах със зъби. Надявах се да го е чула и да се уплашила поне малко. Погледнах я- не трепереше от страх. Не я разбирах…

Паркирах и забелязах, че Алис е украсила с фенери и рози къщата. Бела въздъхна. Поех няколко големи глътки въздух, за да забравя  мислите си от по-рано. Ароматът на Бела изгори гърлото ми и ми напомни за деня във Финикс. От тогава бях малко по-спокоен относно това дали няма да нападна Бела. След като успях да спра да пия кръвта й , преди да я убия, се чувствах малко по- уверен в себе си. Но все пак Бела все още представляваше изкушение за мен. Поех още няколко глътки въздух и напомних на Бела:

- Това е парти. Опитай се да бъдеш добра.

- Разбира се.- измърмори Бела в отговор.

Слязох от колата и отидох да й отворя вратата.

-  Имам въпрос.- каза Бела. Малко се стреснах. Изобщо не ми се спореше сега, но и нямах представа какво ще ме попита, затова зачаках предпазливо.

- Ако проявя този филм –попита тя, докато въртеше фотоапарата в ръцете си- ще се появиш ли на снимките?

Това ли било? Започнах да се смея. Значи все пак продължаваше да се вярва в някои от легендите за вампири, измислени от хората. Все пак ми беше  забавно, че изобщо ме попита, а и ме разсея от лошите мисли.

„Какво толкова смешно е станало! Аз защо не знам?”- запротестира Емет.

Не обърнах внимание на мислите му. Помогнах на Бела да слезе от колата, издърпах я по стълбите нагоре и отворих вратата. Все още се смеех. Когато влязохме, всички извикаха в хор:

- Честит рожден ден, Бела!

Тя огледа стята и цялата украса никак не й хареса. Обвих ръка около кръста й и я целунах по главата. Ароматът й отново ме опияни.

Есме прегърна Бела и я целуна по челото, а Карлайл сложи ръка около рамото й и прошепна:

- Съжалявам за това, Бела. Не можехме да обуздаем Алис.

„Да, прав е!”- усмихна се незабелязано Алис.

Розали не се усмихна на Бела, но поне не й хвърляше гневни погледи.

„Е? Едуард, добре ли се справям?”- дори в мислите й усещах презрението й към Бела.

Но Емет си беше все така ухилен.

„Хей, Едуард, как си? Нещо ново?”

Аз само се усмихнах. Не бях в настроение да му отговарям. Утре можеше да  потичаме заедно. Не го бях виждал отдавна. Другите им ходеха на гости, но аз не се отделях от Бела.

- Изобщо не си се променила – каза Емет с подигравателно разочарование. – Очаквах приемлива промяна, но ето те тук, зачервена както винаги.

„Едуард, братко, защотвоето момиче е още  човек ?!”

Хвърлих му заплашителен поглед и той не се обади повече. Изобщо не ми беше до шегите му сега.

- Много благодаря, Емет- каза Бела и се изчерви още повече.

Емет се засмя, но не посмя да се пошегува отново.

- Трябва да изляза за малко – той смигна заговорнически на Алис. – Не прави нищо смешно, докато ме няма.

- Ще се опитам.

Алис пусна ръката на Джаспър и тръгна към нас.

„Време е !”- усмихна се широко тя.

- Време е да отворим подаръците – обяви Алис гласно.

Когато стигна до нас, хвана  Бела и я заведе до масата с подаръци. Бела  изгледаше много отчаяна от предстоящото.

- Алис, знам, че ти казах, че не искам нищо…- започна Бела, но Алис я прекъсна.

- Но не те послушах. Отвори го.- Алис й подаде един от пакетите и взе фотоапарата от ръцете й.

„Този подарък ще се хареса повече на Едуард”- тя се усмихна само на мен. Подаръкът беше от Емет, Розали и Джаспър. И на мен всъщност наистина ми харесваше.

Когато Бела взе кутията, изражението й стана объркано. Разкъса хартията и отвори празната кутия. Беше доста объркана и единственото, което каза беше:

- Ъ… благодаря.

„Бела е доста учтива, за момиче, което не обича рождения си ден”- помисли си Розали и за мое огромно изумление, тя се усмихна леко. Джаспър, който седеше облегнат на перилата на стълбите , на безопасно разстояние от Бела , се засмя.

- Това е стерео за пикапа ти– обясни й той.– Емет го инсталира точно в момента, така че не можеш да го върнеш.

- Благодаря, Емет!- провикна се Бела, макар че нямаше нужда, защото Емет можеше да я чуе и дори ако шепнеше.

Емет се разсмя доста силно и Бела също се засмя. Вече бях щастлив. Партито започна да се харесва на Бела, а намусената недоволна физиономия  я нямаше.

- Сега отвори моят и на Едуард! – каза Алис, която беше доста развълнувана , а в главата й се въртеше само „Дано да го хареса, ох, дано, дано да го хареса!”

Бела се обърна и ме изгледа ядосано:

- Ти обеща.

Преди да успея да й обясня, Емет влетя в стаята:

- Тъкмо на време! – изликува той. Застана зад Джаспър, който се беше приближил малко. Бела го привличаше по някакъв начин, но му имах доверие, или по скоро бях една крачка пред него, така че не страхувах, че ще се случи нещо.

- Не съм похарчил и цент– уверих аз Бела и махнах кичур коса от лицето й, за да го виждам по- добре.

- Дай ми го – въздъхнахна тя.

„Предаде се много бързо! Ах, Едуард научи Бела да не се огъва толкова лесно!”. Емет се изхили на собствената си шега. На мен не ми беше смешно! Но бързо забравих дребните си тревоги. В момента, който Алис подаде подаръка на Бела, картината пред очите ми изчезна.

Алис получи същото видение като от сутринта, но всичко сега беше много по-ясно:

Едното лице беше на Джаспър и по устата му се стичаше кръв, а устните му бяха впити в нечия ръка. В ръката на Бела…

Видях я как ме поглежда и небрежно прокарва пръст между тиксото и хартията. Не виждаше ужасеното лице на Алис, а аз все още стоях с усмивка на лицето, вцепенен от видяното преди секунди.

Бела понечи да отвори подаръка, но хартията поряза пръста й.

-  По дяволите- измърмори тя. Сякаш знех какво ще последва и несъзнателно свих мускулите си, бях готов да се отбранявам.

Бела издърпа пръста си изпод ръба на хартията. В този момент една малка капчица кръв се процеди от пръстта й… И ги чух, мислите на Джаспър- той нашепваше само една единствена дума:

„Кръв, кръв, кръв…”

- Не!- изръмжах аз и се хвърлих върху Бела. Тя падна върху масата и я счупи. Не видях нищо друго от пораженията, които бях нанесал на моя aнгел, защото Джаспър се блъсна в мен. Звукът от сблъсъка беше оглушителен. Джаспър се опитваше да се освободи, ръмжеше и щракаше със зъби срещу лицето ми:

„Кръв, кръв! Ще те унищожа, никой няма да ми попречи! Искам я! Искам това момиче. ИСКАМ КРЪВТА Й! ИСКАМ Я!!!!” – мислите на Джаспър бучаха в ушите ми, той продължаваше да се бори срещу мен, а очите му бяха впити в Бела.

И въпреки всичко болката в гърлото ми се усили. Ароматът й. Усещах го още по- силно. Исках я отново. НЕ! Това беше Бела! Трябваше да се държа! Трябваше да спра Джаспър!

И тогава се заслушах в мислите на останалите в стаята. Никой не „говореше”, но аз виждах как гледат Бела. Те също жадуваха за кръвта й. Искаха я. Дори Алис… усетих колебанието й, усетих жаждата й, за по- малко от стотна от секундата,но все пак се беше появила. Те не гледаха капчицата кръв, която се беше процедила от порязания й пръст преди секунди, а жадно наблюдаваха ръката й. При падането Бела беше уцелила чиниите. Естествено, с нейния късмет едва ли трябваше да очаквам друго. Сега ръката й от китката до лакътя беше пълна с малки стъкълца и по нея се стичаха струи кръв.

Всички  стаята искаха Бела. Мразех се, защото аз не бях изключение…

 

(следва продължение)